Той отдаде чест и ме записа, като гласът му прозвуча тенекиено през разговорната система:
— Добро утро, полковник. Рано сте станали днес, виждам.
— Няма почивка за уморените, ефрейтор Дюк.
Преминах през вътрешния въздушен шлюз и с маршова стъпка продължих по коридора към стълбището, което водеше до бърлогата на ПД „Браво“ в мазето. Но не влязох в мазето с тесните кабинети. Вместо това продължих напред, в слалом между неизползвани бюра, столове и етажерки, подредени в коридора с мраморен под, към един от трите тайни тунели-входове на улица „Кързън“.
Мислите, че си измислям всичко това. Но не си го измислям. Вече ви казах, че едно време в „Кързън хаус“ се помещаваше архивът на английското разузнаване. Но шестетажната сграда с издръжливите противобомбени стъкла, дебели драперии и бетонен „навес“ между приземния и първия етаж знае много за тайните операции. По времето на бомбардировките през Втората световна война тук, в мазето, се е подслонило кралското семейство. По-късно „Кързън хаус“ става щаб на разузнаването. Тоест докато тайната служба се разраства прекалено много за сградата и се премества първо на „Гроуър стрийт“ №140, над метростанция „Юстън“, а след това в „Темс хаус“ на Милбанк, южно от моста „Ламберт“, където е и сега.
Има друг елемент в архитектурата на „Кързън хаус“, за който не съм ви казвал: неговите три тайни тунела. Първият, изграден при строежа на сградата, води в мазето на „Ландсоун клуб“, който се намира на „Фицморис плейс“, но има обща стена с „Кързън хаус“. Вторият върви почти право на изток, под улица „Стратън“, и излиза в мазето на една художествена галерия на улица „Бъркли“, която от години е била параван за „МИ5“. Третият и най-дълъг тунел минава под „Кларджис мюс“ и върви чак до пресечката на улиците „Чарлс“ и „Фарм“, като свършва в мазето на четириетажна къща, до чиято черна предна врата е поставена малка месингова табелка с надпис: „Лондонско общество на антикварните книги — само за членове“.38
Непознатите, дръзнали да позвънят на вратата на обществото, въпреки табелката, биват посрещани от сивокоса дама-пазач на средна възраст, която ги отпъжда. Разбира се, единствените „членове“, които биват допускани, са служителите от техническия отдел на „МИ5“, които използват този дом като лаборатория по електроника. Там подобряват подслушвателното оборудване за различни случаи и доразвиват черните изкуства на тайните влизания в помещения. Аз тръгнах към тунела за улица „Фарм“, преминах през охраняваната врата и се отправих по дългия, влажен и студен пасаж.
На края на тунела имаше постови пункт. Двама въоръжени охранители ме провериха и ми позволиха да премина през една херметична шлюзова врата в малък вестибюл. Натиснах бутона за асансьора и изчаках, докато електродвигателя спре да бръмчи, отворих външната врата, а после и вътрешната решетка, влязох, затворих външната врата и после вътрешната решетка и натиснах бутона за изкачване.
Петдесетгодишният асансьор с размери като на ковчег тръгна рязко нагоре, а двигателят жужеше. Шестнадесет секунди по-късно спря рязко. Повторих действията с решетката и вратата и излязох, за да се озова в пищно фоайе. Вдясно от мен имаше красиво стълбище, което описваше грациозна дъга нагоре към първия етаж на къщата. Право напред се намираше дебелата предна врата. Вдясно от нея, встрани от течението, имаше малко бюро, зад което седеше вездесъщата сивокоса дама-пазач. Очите й се отместиха към асансьора, когато излязох. От изражението й забелязах, че не ме хареса. Гледаше мен и моята плитка, и дългата ми брада с презрително изражение.
— Добро утро — казах най-после.
— Добро утро… сър — изръмжа дамата, а поздравът (и тази дума използвам в много свободен смисъл) прозвуча като ругатня. — С какво мога да ви помогна?
— Просто минавам — отвърнах.
— Добре. Застанете до вратата, ако обичате.
Тя излезе иззад бюрото, огледа картината от камерите, за да е сигурна, че отвън не се навъртат злосторници, след което дръпна трио резета и отвори вратата, за да позволи бързото ми изнасяне.
— Приятен ден… сър.
Вратата зад мен се затвори с щракане, последвано от стабилно затваряне на трите резета. Улица „Фарм“ беше пуста. Не видях никого и по улица „Чарлс“. Стоях тихо няколко секунди, заслушан за шум от стъпки или двигатели на коли, но чувах единствено собственото си дишане. И така, след като бях се отървал по прост начин от противника, се обърнах наляво и изминах тридесет метра до улица „Хейс мюс“, после отново свих наляво и тръгнах по средата на тесния път. Отдясно минах край ръбестата двуетажна къща със зелена правоъгълна дървена врата, където покойният Уилям Колби, бившият директор на ЦРУ, е живял като млад лейтенант през Втората световна война. Разпознах къщата на Джери Кели — или по-точно неговите две къщи, — когато стигнах до пресечката на улица „Мюс“ с „Честърфийлд гардънс“. От прочетеното в „Архитектурен дайджест“ знаех, че общата стена между двете съседни викториански постройки от червени тухли е съборена, когато Кели е правил обновленията. Но външно сградите оставаха непроменени, което придаваше на постройката известна небалансираност. Погледнах зад ъгъла. Към улица „Честърфийлд гардънс“ гледаше тухлена стена, висока два и половина метра, с две електрифицирани жици и двойка охранителни камери на шарнири.
38
Лондон е така претъпкан с тунели, че някои от забележителностите на града са в опасност да се срутят съгласно тайно проучване от кабинета на министъра на вътрешните работи в края на 1999 г. Най-дългият от тези тунели е този за кралските пощенски служби, изграден през 30-те години, който минава от „Падингтън“ в западната част на града до „Муъргейт“ в източната — повече от четири мили. През август 2000 г. Тони Блеър удължи един таен тунел, изграден първоначално по заповед на Уинстън Чърчил. Този тунел свързва „Даунинг стрийт“ №10, под „Уайтхол“, с мазето на Министерството на отбраната. Подобренията на Блеър включват изграждането на нови подземни кабинети, защитени от микровълни, спътникова подслушвателна апаратура и радиация.