Да, навярно предизвиквах нещата със светското си посещение. Това беше и целта. Както казах, ние Воините обикновено не се срещаме с противниците си лице в лице. Никога не бих имал възможността да пребия Саддам Хюсеин (макар че със сигурност искам да ми се удаде такава възможност). И вероятно никога няма да стисна с длани кльощавия врат на Осама Бен Ладен — макар че с удоволствие бих го прекършил… бавно. Нямам нищо против и да отпратя бърз ритник в топките на Моамар Кадафи (а веднъж почти имах такава възможност). Но това беше изключението от правилото. А правилото е, че злодеи като Саддам, Моамар и Осама обикновено са добре изолирани от хора на моето оперативно ниво.
Но нека бъда честен: извадих късмет. През последното десетилетие имах щастието да очистя няколко куродъхи педали, причинили смъртта на невинни хора — и го направих отблизо и в личен план. И ако се окажеше, че Джери Кели има нещо общо със смъртта на моя приятел от корабите Бъч Уелс, щях да приведа и неговата смъртна присъда в действие лице в лице.
Върнах се назад и спрях пред сводестата лъскава входна врата от черен емайл, украсена с масивно месингово чукче с формата на лъвска глава. Вдигнах тежкия пръстен и го ударих здраво три пъти в плочата. Когато не получих отговор, повторих. След деветия удар чух шум над главата си.
Погледнах нагоре и видях как една охранителна камера се завърта на шарнира и рязко се навежда надолу, за да ме огледа. Махнах с ръка и за всеки случай, ако към апаратурата има включен микрофон, казах:
— Добро утро.
Настъпи пауза, която продължи към четиридесет и пет секунди. След това от вътрешната страна на вратата се отмести едно резе, чух щракането на превъртаща се брава, след което вратата се завъртя навътре.
Джери Кели, с рошава гъста червена коса, увил дългото си кокалесто тяло в дебел подплатен копринен халат в зеленикаво, кафяво, червеникаво и излъскано златно, се извиси в тясната врата и ме подкани с глава да вляза. Добър актьор беше, така спокоен, сякаш ме е очаквал.
— Добро утро и на вас, полковник Марчинко. Рано сте станали.
Погледна небето в ясния, хладен лондонски въздух.
— Пък и прекрасна утрин да стане рано човек, мисля.
Той протегна длан.
— Добро утро, полковник Марчинко. Моля, влезте.
Поех я. Стискаше силно и за моя голяма изненада ръката му беше груба като едра шкурка. Този Джери Кели работеше и с ръцете си. Упражни значителен натиск върху дланта ми. Аз отговорих на натиска грам по грам, с усмивка на уста.
Играхме си на здравеняци около десет секунди. Аз спечелих — виждах го в очите му. Младият ирландец разхлаби хватката си, измъкна дланта си и я разтърси два пъти.
— Харесвам хората с твърда ръка — каза, като отстъпи, за да ме пропусне.
Прекрачих прага на къщата. Кели затвори вратата леко, докато резето щракна звучно. До рамката светеше в зелено контролното табло на сложна охранителна система. Джери Кели се обърна и ме поведе напред.
— Насам, полковник.
Трябва да призная, че къщата впечатляваше. Цялото пространство — двата и половина етажа — беше изкормено и ме посрещна една-единствена огромна стая с висок таван, чието пространство беше разделено от трио лакирани паравани от деветнадесети век с по шест платна, триметрови стени от книги и огромни антични огледала с богато украсени рамки. Пространството за готвене беше отделено с подвижни стени, изработени от редуващи се панели от неръждаема стомана, мед и месинг.
Художествените произведения бяха от различни стилове. Във фоайето доминираше огромен портрет на Ленин, изработен от Анди Уорхол. Вляво забелязах чифт ранни картини на Лихтенщайн и огромна картина с маслени бои, рисувана от Марк Ротко и обиколена от трио картини от шестнадесети век, от школата на Ботичели, и трите на Дева Мария. Подовете бяха от широки, стари чамови дъски, покрити с персийски килими. От сводестите тавани висяха прожектори, очертаващи кръгове. Всичко беше напълно неочаквано и доста впечатляващо.