Спрях достатъчно дълго, за да възприема всичко. Кели ме гледаше как попивам детайлите.
— Какво мислите?
Първото правило за разговори на Свирепия е „Не разкривайте нищо“.
— Достатъчно добро е като за спане.
Ирландецът се усмихна и изпука кокалчетата на пръстите си.
— Кафе, полковник? — запита. — Тъкмо направих една кана.
Аз се намирах тук, за да вземам мярка на човека, а не да бъбря на чашка.
— Не, благодаря.
Той кимна.
— Добре, в такъв случай — каза. — Ще бъда делови. Какво ви носи тук в тази приятна, ясна есенна утрин?
Обърнах се към него.
— Вашите реклами — казах. — Афишите по автобусите.
Ръцете му се спуснаха до нивото на ханша.
— Не ви харесват.
— Точно така.
Погледът му стана твърд.
— Жалко — каза. — Ще трябва да ги търпите. Искам да кажа, докато правителството постъпи както трябва и вие и хората ви си отидете.
— Спасихме британски деца.
— Полковник — каза, — британците са напълно способни да спасяват собствените си деца. Но това е извън темата.
Кръглото му лице доби загрижена гримаса. Бръкна в джоба на хавлията си и извади малък пейджър, погледна дисплея и каза:
— Извинете за момент, полковник, но трябва да се заема с нещо.
Обърна се и изчезна зад картината на Ротко. Три минути по-късно се върна.
— Извинете за прекъсването — каза Джери Кели. — Един от проблемите на това да управляваш бизнес е фактът, че никога, никога не можеш да не си в контакт с хората си.
Позволете, приятели, да спра достатъчно време, за да ви дам малко свирепа информация. Човекът, който се върна, не беше същият, който отиде да се обажда по телефона. Цялото му държане беше се променило. Стойката му бе много по-враждебна. Тялото му беше се променило от положение „неутрално“ към „агресивно“. Това засили любопитството ми. Но не повдигнах въпроса. Оставих го да продължи с монолога си.
— Работата е там — каза Кели, — че вие, американците, изглежда, вярвате, че можете да се вмъкнете посред един проблем, да го решите с няколко думи или къс хартия, а после да си отидете и да вярвате, че всичко ще се оправи. Но случаят не е такъв. Нито тук, нито другаде. Всъщност вие, американците, оставяте нещата по-лоши, отколкото са били, преди да се натрапите в кризата.
Никога не бих го признал пред него, разбира се, но имаше право. Погледнете назад през миналото десетилетие и помислете колко пъти сме използвали въоръжените си сили в опит да решаваме вътрешни проблеми на суверенни държави. Досието на Америка не е добро. Провалихме се в Сомалия. Провалихме се в Хаити. Провалихме се в Босна. Провалихме се и в Косово.
Преди няколко години просто бих пръснал задника на Джери Кели или бих го разтърсил свирепо и толкова. Но сега бяхме в нов век, ново хилядолетие. И така, аз прекарах следващия час в сериозен разговор, за да си дам хубава възможност да му взема мярката.
Не е необходимо тук и сега да пресъздавам целия диалог. Достатъчно е да кажа, че Джери Кели не се съгласи — категорично — с начина, по който британското правителство и нашето работеха по ирландския проблем. Той мразеше американските компании, които отваряха дюкяни на негова територия и получаваха данъчни облекчения, каквито той — искам да кажа „Глобекс“ — не получаваше. Страстно се обявяваше срещу военното сътрудничество между нас и британците. Вярваше, че „Ешелон“, съвместният проект за разузнаване, всъщност е параван за огромна вътрешна шпионска операция във Великобритания и Ирландия (и трябва да призная, не беше далеч от истината в това отношение, макар че със сигурност не го потвърдих). И най-много от всичко ненавиждаше как правителството на Нейно величество беше допуснало американците да станат равнопоставен играч в Северна Ирландия. Ето там нещата станаха интересни.
— Моята страна трябва да победи или да загуби, полковник, а не вашата.
— Предпочитате тя да остане в сегашното положение; хората да се избиват един друг, отколкото ние да опитаме да създадем среда, способстваща мира.