Глава 7
Със значително подобрено настроение и маршова стъпка отидох до горния край на улица „Хейс мюс“, пресякох площад „Бъркли“ — тук се произнася „Баркли“ — и тръгнах на север по улица „Дейвис“, една от големите артерии в югоизточната част на квартала „Мейфеър“, в посока към улица „Оксфорд“ и „Ремо“ — моя най-любим ресторант за яйца с бекон на света, за да закуся. Улица „Дейвис“ още не беше претъпкана. Но групи пешеходци вече започваха да изпълват тесните тротоари, тръгнали на работа в скъпите магазини и луксозни офиси в „Мейфеър“. Трафикът беше натоварен, но мърдаше. Утринният въздух все още беше студен и свирепо парфюмиран с дизелови пари.
Ходейки, разсъждавах над наученото. И целият ми дългогодишен опит от работа с терористи, психари и други злосторни престъпници по цялото земно кълбо подсказваше, че също като тях Джери Кели не мислеше нищо хубаво. Изобщо. Още по-важен беше фактът, че Джери е от Балинахинч, мястото с ирландския акцент, който опознавателната програма на Агенцията за национална сигурност беше свързала с член на „Защитниците на зелената ръка“.
Възможно е това да е съвпадение, казвате. В моята работа, приятели, няма съвпадения.
Помислете. Всички престъпници се разпознават по три елемента: мотив, средства и възможности. Джери Кели удовлетворяваше елементи номер едно и две. Току-що ми беше казал, че ние, американците, заслужаваме онова, което получаваме. Имаше финансовите ресурси да плаща на танга да вършат мръсната работа. Така оставаше елемент три: възможността. След като установя тази част от тройката, задникът на Джери щеше да ми принадлежи.
Поради която причина реших, че след закуска и добре подкрепен със силното кафе на „Ремо“, ще тръгна обратно към „Кързън хаус“, за да потърся Мик Оуен и да го информирам за Джери Кели, братчето му Гуилям и „Защитниците на зелената ръка“, както и за едноседмичните ми проучвания. Да, помня, че Еймън Демона изрично ми беше наредил да не казвам нищо за следствието — само на него. Но, честно казано, хич не ми беше през ръждивата пишка за желанията на адмирал Еймън Джоузеф Фланъри. Знаех, че рано или късно кучият син ще ме продаде, когато може да извлече най-голяма полза за кариерата си.
Освен това, честно казано, ако работиш в друга страна, е по-добре да си намериш местен закрилник, който може да спира бюрокрацията пред теб и да ти улеснява работата. Но не получаваш, ако не дадеш. В Япония винаги съм обменял информация с приятеля си Тоширо Окинага, с когото се запознах, когато беше сержант в Националната полиция. Сега той е висш офицер в Куника, контратерористичното звено на японската полиция. В Германия генерал Фред Колер, който командва най-новата контратерористична група в Берлин, „Kommando Spezialkräfte“, или „KSK“, неведнъж е вадил стария ми свиреп хуй от огъня. В Близкия изток един дребен Воин на име Ави Бен Гал винаги е бил насреща в трудни моменти, за да даде опора на американските ми рамене със стария си израелски гръб. Но ключът в работата с тези воини винаги е бил в това, че работим заедно, като ЕКИП. За Еймън концепцията за ЕКИПА е чужда. За Еймън лоялността е еднопосочна: тя се подгрява нагоре по командната верига, докато стигне до него. Аз следвам принципа, заложен преди години от Рой Боъм, кръстника на всички ТЮЛЕНИ, който винаги проповядваше на нас, поповите лъжички, че лоялността е двупосочна. Тя се изкачва нагоре по командната верига, но минава и в обратна посока. Изисквам лоялност от хората си. Но я връщам молекула по молекула. Така, приятели, се насърчава и осигурява целостта на групата и концепцията за ЕКИПА. И точно така винаги съм работил с колегите си в чужбина.
Разбирах също, че Мик се намираше натясно в политически план. Званието му беше се променило. А тази звезда водеше и нови отговорности. Но личността му не се промени — нито на йота. А когато си работил с някого в напечени ситуации и той винаги е помагал в миналото, нямаш основания да смяташ, че ще те провали в настоящето. Резултат: с Мик трябваше да поговорим за много неща.
И така, предполагам, че се бях съсредоточил върху тези мисли, вместо да си отварям очите. Защото откровено мога да докладвам, че защитната радарна система, която се намира в мозъка ми, зад путкодетектора, който обикновено работи 24 часа 7 дни седмично, беше повредена или без оператор. Защото със сигурност не забелязах стария ВФ, или Въпросен Фургон, който ме подмина, а после се закотви до бордюра бавно двадесетина метра пред мен.
Тъкмо бях се изравнил с един антикварен магазин, специализиращ в гръцки и римски скулптури. Погледнах към витрината, за да се насладя на малко парче фриз, което представляваше богинята Диана, а после продължих с пълна скорост към ниската викторианска ограда от ковано желязо, която опасва хотел „Клариджис“. След това, като минавах, забелязах как трима мъже в тъмни, анонимни комбинезони се измъкват от фургона. Отидоха в задния му край, отвориха вратите и заизваждаха огромен, навит персийски килим.