Лежах мълчаливо и чаках. И чаках. КСМ3? Отново натиснах прекъсвача. Нищо. Nada.4 Bupkis.5 Протегнах ръка под себе си и опитах да проследя кабела от ухото си до миниатюрния приемо-предавател в джоба на бойната си жилетка и открих, че и той се е разкъсал заедно с жилетката, докато съм лазил до позицията си.
О, супер. Но нямах време за губене. И така, с пневматични чукове или без тях, аз извадих дрелката (мога да ви кажа, че прилича на обикновените миниатюрни дрелки, без да наруша тайната) от специалния джоб на гърдите си. В-н-и-м-а-т-е-л-н-о я нагласих, поставих свредлото, включих захранването и започнах работа.
Казах ли ви, че подът над носа ми беше дървен? Казал съм? Добре. Защото миниатюрните стърготини от него започнаха да влизат в очите ми. Не, не носех очила. Не питайте защо. Е, сега наистина работех слепешката. Опитах да извъртя глава, но не можех, дори и да исках да използвам фенерчето. И така, мигах с очи, за да махам шибаните стърготини от очите си, и продължих да пробивам. Добрата новина е, че не отне дълго време. Пробих дупката за минутки. Бързо разглобих дрелката и я прибрах на сигурно място. Взех оптичния кабел с малката камера и го бутнах нагоре, нагоре през дупката, а после извадих един джобен визьор, свързах го към кабела и погледнах.
Яркото изображение ме накара да примигна. Пробил бях дупка в място, което се виждаше. Проклетата камера трябваше да е скрита, за да работи както трябва, а аз бях подминал шибания диван. Фокусирах очи, рискувах едно надзъртане, като показах около два-три сантиметра кабел. Мамка му — намирах се на петнадесетина сантиметра по-дясно на борд от необходимото. Направих коитус интеруптус6 на кабела, сглобих дрелката, преместих тялото си тридесет сантиметра надясно и б-а-в-н-о започнах целия процес отново заедно с шибаните стърготини в очите ми. След това прибрах дрелката, вкарах обратно кабела, присъединих окуляра и внимателно нагласих камерата под тясното легло, където нямаше да се вижда толкова много.
Бинго. Този път видях цялата стая, изкривена от широкоъгълния обектив. Откачих джобния визьор, навих един куплунг, закачих кабела за дървения под, за да не се измъкне, докато излизам, а после присъединих тридесетметровия оптичен кабел, който носех със себе си, към куплунга.
Сега дойде веселата част. Свих рамене и опитах да се завъртя, за да се върна през двата и нещо болезнени метра до мястото, в което можех да се измъкна от тази теснотия, да се вмъкна във вентилационната шахта, а после да скоча три метра по-надолу в апартамента, откъдето подготвяхме нашия щурм.
Само дето не се помръднах. Закачен бях като в капан, без да мога да отскубна шибаната си бойна риза от проклетите пирони. Но времето не чакаше. Часовникът тиктакаше, а в апартамента отдолу и непосредствено около него ме чакаха дванадесет стрелци. И затова спазих същото правило, с което бях прекарал целия си професионален живот: не трябваше да ми харесва, а просто да го направя. А именно: изскубнах раменете, гърба, задника и краката си от пироните и на мускули се затътрих към вентилационната шахта, като оставях лентички плат и късчета кожа (или може би обратното. Вече не ми пукаше.).
Изтощен и кървящ, се претърколих във вентилационната шахта, закачих върха на свръхголемите си свирепи обувки в дървената рамка и откопчих тялото си от пироните. Господи, добре беше да се чувствам така… жив. Внимателно се спуснах по шахтата, като в същото време развивах кабела. До апартамента под мен оставаха само три метра. Измъкнах се с краката напред през квадратната шестдесетсантиметрова дупка в стената, която бяхме изрязали шест часа по-рано, подадох макарата с кабела на един тъпак-разузнавач от Специалния отдел на име Роджър, и се спуснах на колене и длани, сякаш ме бяха ударили в стомаха.
— Мамка му, боли.
Главният старшина, когото наричам Бумеранга и който знае, че съчувствие е дума, която в речника на тюлените се намира между сопол и сифилис, ми напомни, че ако ще прибираме шибаните танга, то по-добре да спра да губя време, да се вдигна от коленете и дланите си и да си намъкна оборудването. Но после извади няколко антисептични тампона от чантичката на кръста си и избърса гърба ми. Поне щях да забавя инфекцията с малко. Щях да завърша лечението по-късно със здравословна доза от любимия ми вселекуващ джин „Бомбайски сапфир“.