Пистолетите в Лондон не са добро нещо, ако сте чужденец — дори и военен чужденец като мен. И така, спуснах се след пистолета, което даде на Мистър Среда възможността, която му трябваше. Замахна с гаден ритник към главата ми. Видях го достатъчно рано, за да отбия удара.
Хванах стъпалото му, извих го и дръпнах. С това съборих куродъхия педал и си осигурих достатъчно време, за да взема пистолета и да го напъхам обратно в кобура. После възвърнах цялото си свирепо внимание към Мистър Среда.
Изтърколих се към него, като по пътя си грабнах ножа, без да обръщам внимание на дупките, които пробивах в крачолите си. Той се отдръпна назад. Аз продължих към него. Най-после успя да се изправи, което аз не можах да направя, и се насочи със счупеното си крило към колата. Приятелчетата му хвърлиха килима и напуснаха сцената вдясно, за да се присъединят към него. Изтеглиха го вътре, скочиха и те и с трясък затвориха вратите. Мистър Лайнянокафяв Костюм натисна педала до ламарината и се отлепи от бордюра, оставяйки след себе си грозни следи от гуми. А moi? Moi остана на колене на тротоара, задъхан, с ножа и стоп-палката, както и неподвижното тяло на Мърлявото Кожено Яке и шибания навит килим.
Е, нямах нужда от шибания килим. Но нямаше да оставя палката, ножа или истинското доказателство — Мърлявото Кожено Яке — така.
Взех палката, изпратих в МКЯ още 300 000 волта за всеки случай, намерих откъде се изключва, за да го обезвредя, и го напъхах в джоба си. Също и ножа. След това се изправих на крака, хванах Мърлявото Кожено Яке през кръста, изправих го на неговите си крака, хванах го за яката и го замъкнах тридесетте метра до ъгъла на улица „Брук“, където три таксита чакаха с двигатели на празен ход пред вратите на хотел „Клариджис“.
Успях да отворя вратата на едно такси и да напъхам Мърлявото Кожено Яке вътре, качих се и аз, затворих вратата и изтрих ручейчето кръв, което течеше от носа ми върху съсипания маншет на съсипаната ми шита по поръчка риза. Шофьорът погледна назад и с удивително, типично британско присъствие на духа запита:
— Закъде с вас и вашия… приятел, сър?
— „Кързън хаус“, ако обичате. И бързо.
Шофьорът си промърмори нещо, след това се извъртя, прегърби се над волана и се отделихме от бордюра.
— Какво казахте?
Шофьорът погледна в огледалото за обратно виждане, докато въртеше волана за десен завой на улица „Ню бонд“.
— Казах, че трябваше да се досетя, сър. Трябваше да се досетя, че ще искате да идете до „Кързън хаус“. Трябваше да се сетя, мамка му.
Всъщност Мърлявото Кожено Яке се казваше Шон Малоуни, той беше двадесетгодишен, самообявил се ефрейтор в Ирландската народна армия, а номерът на паспорта му беше JH-214266. Толкова ни каза: старата история с ИЗСН40. Продължаваше да ни пробутва ИЗСН (всъщност просто искаше от нас „póg mo thón“, келтският превод на което се движи някъде около „целуни ме по задника“), когато двойка дребни служители от контраразузнаването се появиха без предупреждение, показаха топ листа с печати „Свръхсекретно“ и отведоха копелето, за да го разпитат както трябва.
Разбира се, МКЯ ни даде много повече, само че не го знаеше — а и ние със сигурност не казахме нищо на „МИ5“. Първо, хлапето носеше мобилен телефон и пейджър, които Мик не предаде и не спомена. Аз сметнах това за малко странно, но пък Мик си има своите начини на действие.
И се задейства. След като отведоха МКЯ, на Мик му трябваха само шест минути, за да получи разпечатка на всички обаждания и съобщения, които Шон Малоуни беше изпратил и/или получил през последните седемдесет и два часа. Още шестдесет и осем минути трябваха, за да постави имена до номерата. Като разглеждах списъка, установих, че две имена са важни. Забелязах, че Шон се беше обаждал на пейджър, отдаден под наем на кантората, която управляваше веригата „Кухнята на мисис Кели“. Обаждането беше направено в 06:55 тази сутрин — получил беше едноминутно обаждане от мобилен телефон, собственост на корпорация „Глобекс“.
Отбелязах с молив съответните телефонни номера, погледнах към бюрото на Мик и плеснах длан върху сивата метална повърхност.
— За мен това е достатъчно — казах.
— Кое?
Обърнах разпечатката, за да види отбелязаните номера.
— Ето това. Виждаш ли тези номера?
Той ги огледа.
— Виждам ги.
Разказах му кратката и сладка версия на срещата лице в лице с Джери Кели. После обясних значението на номерата на телефона и пейджъра, които бях отбелязал с молив.