След това му казах, че съм убеден, че Джери е наел „Ирландската народна армия“, а може би и други отцепнически групи танга, за да поемат отговорността за мръсните му дела.
— Искам задника на Джери Кели, и то сега, Мик.
Никога не съм го виждал досега, но всъщност цялата кръв се отдръпна от лицето на Мик.
— Чакай малко, Дик — каза. — Не казвай нищо, по дяволите.
— Аз…
Изражението му разкри абсолютна ярост.
— Казах, нито думичка, мамка му.
Изправи се и стисна разпечатката в месестата си длан.
Понечих да протестирам, но гримасата му ме накара да спра още докато си поемах дъх. Мълчалив и замислен, той се прокрадна до вратата на кабинета и рязко ме подкани да го последвам.
Тръгнахме надолу по дългия, мърляв коридор към една аварийна врата, изкачихме се един етаж, натиснахме дебела стоманена врата и се озовахме в покрито с мокет антре. Мик отвори втората врата отляво и кимна да го последвам. Затворих вратата след себе си и се озовах в малка камера, която напомняше на херметичен шлюз. Мик се занимаваше с шифровата ключалка на тежка изолирана врата.
Когато тя се отвори, той ми посочи да вляза. Преминах през дебелата тридесет сантиметра врата в стая, която беше към три на пет метра, с покрити с плат стени, без прозорци и с окачен таван. Около проста дървена маса имаше десет пластмасови стола. Мик леко затвори вратата, изчака тя да се херметизира и ключалките да щракнат.
Очевидно се намирахме в осигурена срещу подслушване стая; мехур, СССИ41. Мик захвърли разпечатката на масата. След това се обърна към мен.
— Шибаният Джери Кели — каза с шок и недоверие в гласа си. — Какво, по дяволите, знаеш за шибания Джери Кели?
Глава 8
Казах му, разбира се. Както бях планирал. Той само седеше с изражение малко отвъд шока. Когато приключих с рецитала си, той поклати глава и каза само:
— Какви копелета.
— Кои?
Големите осеяни с белези и Мазолести длани на Мик се вдигнаха.
— Няма значение — каза. — Поне не за теб.
— Мисля, че има.
— Джери Кели е мой проблем, Дик, не твой.
Говореше сам на себе си и това не ми хареса. А и Джери определено не беше негов проблем. Протичащият с прекъсвания мирен процес, в който ние, американците, бяхме неразделна част вече повече от половин десетилетие, се разпадаше сякаш с всеки изминал час. Вече петима американски бизнесмени бяха мъртви. Половин дузина други бяха ранени, някои от тях сериозно.
Къс от разговор, прехванат от „Ешелон“, между двама непознати от Балинахинч, същия северноирландски град, в който се намираше главният офис на компанията на Джери, засягаше убийствата, някои предстоящи скоро, на стотици невинни американци и англичани с един смъртоносен удар. Инстинктът ми, който рядко греши, подсказваше ясно и чисто, че Джери се е накиснал в това чак до ушите. А Мик ме гледа и ми казва, че това не е моя работа.
Е, моя работа беше. Работа беше на Съединените щати, които представлявах. Не съм убеден, че ние, американците, трябва да изпращаме войските си в места като Хаити, Косово или Сомалия. Това е пилеене на средствата ни. По-важното е, че подкопава военната ни готовност, прекомерно много разпръсква намаляващите ни военни възможности и използва войниците като полицаи и социални работници, а не като Воини. Винаги съм казвал, че ако човек иска да е Воин и да убива врага, трябва да стане тюлен. Ако искате да помагате на бедни страни да се възстановяват от бедствия, идете при бойскаутите или в Корпуса на мира.
Но има някои места, в които Съединените щати могат да използват позициите си като единствената останала световна свръхсила. Първо, когато бива отнет животът на американци, можем да отвръщаме на ударите бързо, ефективно и безсърдечно спрямо извършителите на убийството. Второ, можем да бъдем честен посредник и чрез преговори да изглаждаме различията между враговете. Не като си купуваме сътрудничеството им, както правехме в миналото в Близкия изток, а само със сила на волята, с ангажимента ни към демокрацията и (ако имаме свястна администрация) с енергични, убедителни дипломатически умения.
В момента Съединените щати бяха съставна част на мирния процес в Ирландия. Участвахме не заради егото на някой президент или държавен секретар, а защото в мирния процес беше пролята кръвта на невинни американци. Казал бях това на Джери Кели, казах го и на Мик Оуен. Разликата между тях (знаете вече, че има много разлики) беше тази, че Мик разбра какво говорех.