Казах на Мйк какво мисля и той се съгласи веднага. Това направо ме удари в земята. Искам да кажа, че той залагаше звездата си — направо цялата си кариера — на мен. Дори един от сто генерали не би сторил това в наши дни. Погледнах го през масата.
— Не си длъжен да правиш това — казах му. — На мен ми е през онази работа за кариерата ми. Никога няма да получа друга нашивка. Но на теб ти предстои невероятно бъдеще.
— О, по дяволите — каза Мик сериозно. — Единственото важно нещо е да свършим шибаната работа, с което искам да кажа да направим така, че онези задници да не свършат своята си шибана работа.
Но ми каза, че трябва да правим всичко потайно. Трябваше да оставим хора, които да вълнуват водата в Лондон, за да може Еймън Демона да не се пречка на мен и сър Роджър от „МИ5“ — на него.
В това имаше логика. Пък и аз исках да наглеждам Джери Кели. След като бях го „hock choinik“44, както обича да казва Ави Бен Гал, значи той щеше да ускори графика. Исках да го наблюдавам: да следвам всяко негово движение, да подслушвам телефоните му, да поставям маяци на колите му — пълна програма.
Но такъв вид наблюдение изисква хора. А двамата с Мик не разполагахме с огромни екипи. Но количеството никога не е спирало тюлените. Бумеранга, Скапания Ранди и Таймекса говореха свободно испански. Те щяха да пътуват с мен. Остатъкът — Нод, Губър, Найджъл и Дигър О’Тул — щеше да работи из лондонските улици в съвместна контратерористична операция със стрелците на Мик от САС. Те щяха да се занимават с проблемите на ПД „Браво“ и да наблюдават Джери Кели отблизо. Тази работа изискваше време и усилия, които щяха да пречат на обичайните скитания из кръчмите и гонене на катерички. Но те щяха да се справят.
Мик също нямаше да пътува сам. Той щеше да вземе своя говорещ арабски боец от САС на име Хюго, ако се наложеше да задаваме въпроси отблизо и на лична основа на торбите за боклук от „Ислямски джихад“, които може би щяхме да срещнем.
Един сериозен въпрос беше как можехме да стигнем до Буенос Айрес в режим „бойна готовност“, без да привличаме внимание. Трудно е да местиш тежки заключени сандъци с оръжие и експлозиви през международните граници, ако пътуваш цивилен. Още по-трудно е, когато правителството на страната ти не трябва да знае за това.
Всъщност държането на правителството в неведение за тази тайна операция беше най-малкият проблем. Ние просто изчезнахме от всички радарни екрани. Най-напред изчаках до 17:35, пет минути след работното време, за да съм сигурен, че Еймън, който никога не работеше и минутка повече от определените му осем часа (които включват и двата часа за обяд), е излязъл от сградата на улица „Одли“. След това се обадих в кабинета му и помолих секретарката („О, току-що си е тръгнал? Много съжалявам…“) да му предаде съобщение в стил „Ако няма други заповеди“, че съм се захванал със задълбочени проучвания и няма да мога да се обаждам няколко дни — може би седмица, а може би и повече. Когато Еймън научеше за това, аз нямаше да съм тук.
Междувременно Мик се срещна със своя посредник в „МИ5“ на чаша двойно уиски в „Уайтс“ на улица „Сейнт Джеймс“ и му каза горе-долу същото. След това излязохме и купихме нови дрехи за топло време (в Буенос Айрес щеше да е късно лято). Мик, който беше работил в Аржентина под прикритие през Фолклендската война, се зае с хотелските резервации. Аз се погрижих за самолетните билети и с това приключихме.
Искате да знаете как сме прекарали всичко с пътническия самолет? Отговорът е, че не го сторихме. Оставихме го — оборудването за близък бой, водолазното оборудване, оръжието, мунициите и експлозивите — и пътувахме като туристи за уикенда, със сакове и цивилно облекло. Пътувахме самостоятелно и по двойки, а не като група. Половин дузина едри, мускулести млади мъже бият на очи, когато пътуват заедно, а биенето на очи беше едно от нещата, които не исках да правим. Освен това, когато летим на пътнически самолет, аз и хората ми може и да носим военни документи и червени „официални“ паспорти, но пътуваме със сините паспорти на цивилни граждани на САЩ. По този начин не привличаме ненужно много внимание, когато минаваме през летищата или пресичаме международните граници. Хората на Мик следват подобен начин на действие. Всичко беше далеч по-просто, отколкото може би си мислите. И така, тръгнахме за Буенос Айрес само с туристическите си паспорти. Без оръжие, без оборудване и без никаква представа откъде да започнем търсенето.