Част втора
Болка
Глава 9
И така, ето какво стана: създадох линии за комуникация, за да бъда във връзка с Нод. След това направих пуф-паф с влака под Ламанша до Париж, където се качих на един самолет на „Аеролинеас Архентинас“ от летище „Шарл дьо Гол“. Тринадесет часа по-късно допряхме колела на международното летище „Езейза“ в Буенос Айрес и преминахме през митницата и емиграционната служба без проблеми. Наех едно от местните remises (таксита с предплащане) от летището и се отправих към града.
Докато пътувам, ще ви кажа някои неща, които сигурно искате да знаете за Аржентина и за Буенос Айрес. Най-основната информация е, че аржентинското песо и доларите се разменят. Курсът е едно към едно. Значи щяхме да си плащаме в долари без problemas45. Градът се простира върху стотици квадратни мили. Населението е малко над дванадесет милиона души. И повече от една трета от населението на Аржентина живее в Буенос Айрес. Трето, всеки един от тези дванадесет милиона се мисли за шибания Марио Андрети. Сложи аржентинец в кола и веднага той става състезател от Формула едно. И така, пътуването до града ми напомни сесиите за обучение, които провеждахме на пистата в Западна Вирджиния, където изостряхме шофьорските си умения, като играехме на автомобилна гоненица с около двеста километра в час. Нека ви кажа, че возенето в remise е изживяване, при което дори и онези от нас, които са свирепи по вероизповедание, се държат където намерят с побелели от обезкървяване ръце.
Излязох с несигурна стъпка от таксито и стъпих на малък калдъръмен площад в Реколета, точно в центъра на града. Огледах се. Винаги са ми казвали, че Буенос Айрес е като Париж. Всъщност на пръв поглед изглеждаше по-добре от Париж. Времето беше по-хубаво, а хората определено бяха по-приятелски настроени. Парижани почти никога не се усмихват. Porteños, което се превежда като „пристанищни хора“ и както се наричат хората от Буенос Айрес, имаха латиноамериканските искрици в погледа. А Porteñas — това си го преведете сами, — леле! Нека ви кажа още сега, че само след час тук видях жени, които бяха чудна гледка.
Проведох бързо разузнаване. Точно пред мен се намираха дебелите и невпечатляващи двойни стъклени врати на хотел „Етоал“. От едната страна на входа имаше две яркочервени телефонни будки, точно копие на ония от петдесетте години в Лондон. Зад гърба ми се намираше малък триъгълен парк, пълен с дузина млади мъже и жени и всички държаха по осем, девет, десет нашийника на щастливи, усмихнати кучета с размахани опашки. На пейките под сенчестите дървета седяха двойки. По тесните виещи се пътеки летяха кънкьори в слалом между пешеходците. Право зад парка се виждаше огромната и живописна порта на „Cementerio de la Recoleta“, огромния некропол от деветнадесети век, където наред с други в своя мавзолей лежи Ева Перон. А дясно и ляво на борд от мен имаше редици открити кафенета, пълни с шумната тълпа на обедния час. Сервитьори в бяло носеха подноси с пържоли, салати, омлети и сандвичи. Виждаха се чаши с пенлива бира и гарафи с червено и бяло вино. Беше като в някакъв шибан карнавал посред бял ден.
Застанах достатъчно дълго за бърз оглед. Масите бяха пълни с всевъзможни хора. Виждаха се бизнесмени с костюми и вратовръзки, които разговаряха по мобилните си телефони в преследване на печалби. Имаше маси с богати кучки в тоалети на „Шанел“ и „Ланвин“, които отпиваха бутилирана вода и чоплеха салатите си, а цигарите им, белязани с тънки линии червило, изпращаха тесни колони дим към небето във все още пролетния въздух. Двойка влюбени, седнали един до друг, се галеха по лицата, раменете и ръцете, а омлетите им стояха недокоснати. Двама мъже на около двадесет години седяха един срещу друг и работеха трескаво на преносими компютри, свързани с мобилни телефони.
Чух силно изсвирване някъде отляво на борд. Обърнах се и погледнах. На петдесетина метра, в най-голямото кафене, защитено от съседната улица с висок жив плет, стоеше Мик Оуен с усмивка на лице и ми махаше да дойда. С него бяха Хюго, Бумеранга, Гнилия Ранди Майкълс, Таймекса и един непознат с костюм и вратовръзка, потънали в оживен разговор около бяла масичка под сянката на огромен бял плажен чадър с редуващи се надписи „Олд смаглър скоч уиски“ и „La Biela“ с богато украсени букви.
Метнах ремъка на чантата си на рамо, проправих си път през лабиринта от претъпкани маси, като дръпнах един празен черен стол по пътя си и го повлякох към тях.