Бумеранга, седнал до очевидно повлияната от Париж улична лампа в стил ар деко, присви очи и погледна към мен, докато се приближавах. Носеше риза с крещящи хавайски щампи, дънки и сандали. Бившият сърфист бе прекарал не повече от ден тук, но вече имаше доста добър тен. Вдигна очилата върху високото си чело и на лицето му се появи огромна усмивка, когато акостирах при масата.
— Bienos dias, Pibe46 Como está usted?47
— Todo bien, gracias. Yusted?48
Пуснах сака си до Таймекса, който полагаше сериозни усилия да се справи с една бутилка „Килмес“, местната бира, и се пльоснах на стола.
Бумеранга отпи от своя пастелен на цвят jugo49.
— Piola.50
Той посочи с палец слабия непознат в групата и каза:
— Това е Робърт Евърс, шефе на пичовете. Той е приятелят на Мик от посолството.
Робът Евърс имаше типичния вид на несъмнен Робърт. Нека обясня. Преди да стана важен, комплексен и многостранен Ричард, аз бях прост Дик. Но не и този. Той никога не е бил Боб — винаги Робърт. Носеше същата униформа на посолството, типична за старшите американски и британски дипломати по целия свят: сив костюм на тънки райета, колосана бяла риза и зелена вратовръзка, от която се разбираше, че е член на Военноморския и военен клуб в Лондон. Той беше по-млад от Мик и от мен — към тридесетгодишен, — с пръски преждевременно посивяла коса по слепоочията и от онези незабележими лица, които човек не си спомня съвсем добре. С други думи — типичен шпионин.
Протегнах ръка над стъклената маса.
— Дик Марчинко, Робърт. Приятно ми е.
Ръката му беше твърда и суха.
— Робърт Евърс, господин Марчинко. На мен също ми е приятно.
Мик се намеси:
— Робърт е политически съветник в нашето посолство. Тук е вече малко повече от година.
— Сигурно ви харесва.
Евърс ме изгледа.
— Страната си има своите моменти — каза загадъчно.
След като приключихме с формалностите, махнах с ръка на един сервитьор, поръчах двойно еспресо, а после върнах погледа си върху Робърт Евърс.
— Е, ето ни и нас — група средностатистически туристи. Какви са най-добрите забележителности?
— О, предполагам, че няма да стоите дълго време в Буенос Айрес, за да разгледате много от забележителностите му — отвърна Евърс.
Реших да последвам нишката.
— О?
— Да — продължи той. — От разговора с господин Оуен разбрах, че желаете да се разходите из провинцията, из храсталаците. Точно когато пристигнахте, предлагах на господин Оуен и на вашите хора да идете на къмпинг в провинция Мисионес.
Знам всичко за провинция Мисионес — вие също. Помните ли? Там палестинските и ливанските търговци на оръжие вкарват контрабанда оръжия през слабо пазената бразилска и парагвайска граница, за да могат да ги превозят с камиони или лодки по мрежата от пътища и реки, която стига до делтата на Параня, близо до град Тигре, където оръжията се скриват из хилядата квадратни мили блата и равнини между столицата на страната и района Ентре Риос. Ухилих се на Робърт Евърс. Много обичам да се говори с открит шифър.
— Звучи добре — казах. — Аз много си падам по дейностите на открито. Изграждат характера.
След малко мълчание добавих:
— Разбира се, иска ми се и да ловувам, ако е възможно.
— О, ловът в Мисионес сега е много добър — отвърна Робърт Евърс. — Но ще трябва да действате бързо, защото дивечът се движи много бързо и е трудно да го проследи човек, ако не е вещ.
— Ние опитваме да сме добри, когато следим дивеч.
Изчаках сервитьорът да постави кафето пред мен, казах „gracias“51 и след като се оттегли, продължих:
— Бих искал да тръгнем след няколко дни.
— Бих предложил да тръгнете дори по-рано от това — отвърна Евърс. — Всъщност ловният сезон в Мисионес е много кратък.
— Следователно кога трябва да тръгнем?
— Бих ви препоръчал да тръгнете най-късно утре вечер — каза Евърс.
Погледнах Мик.
— Това как ти звучи, Мик?
Лицето му беше безстрастно.
— От всичко чуто смятам, че предложенията на Робърт са напълно уместни, Ричард.
— Е, това ни оставя цял един ден за разглеждане, нали? — запитах.