Ръкува се с всички.
— Приятно ми е, че се запознахме, момчета — каза. — Приятна разходка из града.
Смигна на Мик.
— Чао, господин Оуен. Ще поддържаме връзка.
Помислих дали да не се обадя на Джариел в нашето посолство, но реших да не го правя. Той вече беше ни помогнал и тъй като тук бяхме тайно, вестта за присъствието ми можеше да му се отрази зле. Затова наех стая в хотел „Етоал“. Още преди да бях разопаковал багажа си, Мик включи телевизора. След като предприе тази стъпка, която трябваше да гарантира тайната на нашия разговор, той ми обясни, че Робърт Евърс е заложил задника си за нас. Каза, че действията на „МИ6“ в Буенос Айрес били силно ограничени от политическите шефове в Лондон, които по никому неизвестни причини не искали да обидят аржентинското правителство с операции, изискващи вербуване и ползване на аржентинци като агенти.
Казвате, че такъв начин на мислене е нелогичен. Според мен Робърт Евърс е съгласен с вас, защото той беше огънал правилата още от самото начало. Огънал друг път. Според Мик не им обръщал абсолютно никакво внимание. Бил агресивен и вербувал аржентински агенти още от деня на пристигането си и сега използвал мрежите си да събира информация за Мик и за мен.
Заради което и знаехме, че Гуилям Кели все още се намира в Буенос Айрес, в петстаен апартамент на последния етаж на „Гранд Хаят“, огромния луксозен хотел до френското посолство в южния край на широкия и претъпкан с коли булевард „9-ти юли“, който със своите двадесет и четири платна представляваше кошмар за пешеходците. „9-ти юли“ е аржентинският еквивалент на парижкия „Шанз-Елизе“, римския „Виа Национале“ или лондонския „Пел Мел“, или по-точно на всичките тях, събрани в един огромен булевард, дълъг две мили, заобиколен от високи блокове и къщи, повечето с грамадни неонови реклами по покривите, които създаваха почти карнавална атмосфера.
Робърт Евърс имаше агент сред персонала на „Хаят“ и така движенията на Гуилям можеха да бъдат следени донякъде. Човекът на Евърс беше успял даже да вреди един от своите подагенти като редовен шофьор на лимузина в хотела, което му даваше възможност от време на време да вози Гуилям и богатата курва. Графикът на Гуилям беше нередовно редовен. Денят му започвал в 18:00 и продължавал до ранните часове на сутринта. Обикалял от заведение на заведение, като привършвал вечерта в собственото си заведение, където стоял от три сутринта докъм шест и тридесет. Преди три дни той и богатата курва станали рано — обадили се за лимузината малко след обяда — и заедно с един местен адвокат и някакъв съмнителен на вид колумбиец в сладоледенобял костюм отишли до град Тигре в северозападната част на страната, където колумбиецът заплатил един куфар пари за огромна, оградена със зид вила с пристан на река Аройо Гамбадо, един от по-широките водни пътища за Рио Лухан. Евърс бе казал, че сега тази вила се охранява от разнородна група южноамериканци.
— Разнородна? — попитах.
— Колумбийци, панамци и никарагуанци — отвърна Мик. — Вероятно са обучавани от израелци или кубинци и имат опит като охрана на наркотрафиканти.
В това имаше смисъл. Едно цяло поколение латиноамерикански бодигардове бяха обучени да работят за колумбийските картели от изменници от Израел или бивши служители от сигурността на Източна Германия и Куба. Много от тях сега предлагаха услугите си другаде по света.
Двадесет часа по-късно, според друг агент на Евърс, Брендън О’Донъл и двама от четиримата му другари от ИИРА от „Кухнята на мисис Кели“ се качили на самолет от летище „Аеропарк“ в Буенос Айрес за „Посадас“, на десетина мили южно от парагвайско-аржентинската граница в провинция Мисионес. Тръгнали от Буенос Айрес малко преди ние да пристигнем — нищо чудно, че Робърт Евърс беше казал, че трябва да действаме бързо.
Бързите действия са едно от нещата, в които ни бива. Бумеранга и Таймекса вече обикаляха града, за да търсят екипировка. Скапания Ранди пазаруваше оръжие с остриета. Хюго имаше списък с необходимите ни дрехи и адресите на пет-шест магазина, където трябваше да ги търси. Парите не бяха проблем. Тайният характер на ПД „Браво“ означаваше, че имахме огромни суми оперативни пари в огнеупорната каса в мазето на сградата на „Кързън стрийт“. Двамата с Мик бяхме натъпкали по петстотин стодоларови банкноти в чантичките. Смятах, че щяхме да се справим с броячите на моливи, като му дойде времето.