Ден трети. 06:00. Казах ви, че това е скучна работа. Всъщност почти влизахме в рутина: кучкарят сутрин, на обед и вечер, опашката за визи, незащитените коли, закъсняващите полицаи, камионът на „Федерал експрес“ по маршрута си, както и обикалящите таксита. Приели ги бяхме като част от ежедневието, което не беше добре. Един от най-важните елементи на контранаблюдението е да поддържаш себе си и екипа максимално нащрек. Превръщаш се в сюнгер, който попива информация и я обработва, отбелязваш и най-малките промени, които е възможно да станат значими, след като разбереш цялата картина.
И така, вместо да оставаме на място, реших да проведем през този ден наблюдение с обиколки около посолството. Така щяхме да се раздвижим и, надявах се, да се насилим да открием нещо, което преди не сме забелязали.
06:12. Направих обратен завой с таксито, а после продължих около оградата в посоката на движение на часовниковата стрелка, заобиколих „Плаза Италия“ веднъж, два пъти, три пъти, а после тръгнах горе-долу в северна посока нагоре по улица „Сармиенто“, свих наляво по „Колумбия“, пак наляво по „Сервино“ и отново преминах край посолството. Не долових лоши вибрации и нищо неочаквано. През изминалите четири минути половин дузина коли бяха спрели в най-удобните места за паркиране. Както обикновено, полицаите под наем не се виждаха никакви. Видях, че таксито на Бумеранга се намира в удобно място, откъдето можеше да наблюдава какво става пред посолството.
— Тръгвай — казах му. — Отваряй си очите.
Видях го да тръгва.
06:27. Продължих да обикалям и се върнах на улица „Санта Фе“, артерията с шест ленти, която отиваше чак до центъра. Две пресечки по-нататък работници разполагаха ограда за строеж и от шест лентите се стесняваха до две. Не исках да влизам в задръстване и затова обърнах курса с рязък завой дясно на борд.
Мамка му, бях се наврял буквално в каньон: тясна, неотбелязана, еднопосочна улица с високи, тесни блокове, натъпкани един до друг зад тесничък тротоар. За да могат да паркират и все пак да оставят малко място за минаване, жителите им бяха качили колите си наполовината на тротоара, а другата половина беше на улицата.
06:32. Тръгнах напред, като оглеждах блоковете. Тук очевидно беше толкова тясно, колкото в Токио — жилищното пространство струваше също толкова. Архитектурата беше всевъзможна. Модерни бетонни жилища бяха подредени до контрастиращи блокове в стил „ар деко“, които биха изглеждали съвсем на място в Париж от 20-те години. Бавно приближих едно кръстовище: улица с две платна, наречена „Гуемес“. Когато светофарът превключи, завих наляво, за да се насоча към посолството, без да се налага да преминавам през задръстването на „Санта Фе“.
Точно в този момент забелязах стария си приятел, кучкаря. Не бих го засякъл, ако не се мъчеше да свали нервния породист пес от раздрънкано пежо фургон с шоколаден цвят, докато другите две кучета, мелез с неизяснен произход и приятен на вид женски ротвайлер, се напъваха на каишките си. Забавих, за да погледна по-добре колата му, която беше паркирана с десните си колела върху тротоара на ъгъла на „Гуемес“ и друга, необозначена улица по диагонал срещу малък магазин за зеленчуци, който тъкмо отваряше.
Е, приятели, пристигането на този passapero ми се стори странно. Вие усещате ли нещо подобно? Имам предвид, че Робърт Евърс ни беше казал, че обикновено passaperos работят в определени квартали. Това означава, че идват всяка сутрин, вземат кучетата от блоковете, разхождат ги, а после ги връщат и така целия ден. Точно това си бях въобразил, че правеше и този.
Но всички знаем, че ако си въобгъзяваме, правим себе си и другите на гъз. Ето защо трябваше да се сетя да не си въобгъзявам. Защото точно този професионален разхождач на кучета, точно този passapero водеше собствените си кучета в точно този квартал. Именно този квартал, който, спомняте си, стигаше до посолството. Пък и той едва ли отиваше да вземе нечии чужди кучета.
Грабнах една от шапките, които бях си купил, и я сложих на главата си, за да скрия плитката, свалих козирката ниско над очите си, а после минах край кучия син, докато той заключваше колата си, пусна една кожена торбичка на дълга верижка на гърдите си и тръгна по неотбелязаната улица към „Санта Фе“ и източния край на посолството, като кучетата дърпаха напред.
Аз също продължих напред, завих надясно на следващия ъгъл, а после отново надясно на първата позволена улица, тръгнах по нея до следващия десен завой и се върнах на улица „Гуемес“. Минах бавно покрай колата, за да запиша регистрационния й номер на дланта си. След това включих радиото и казах на Бумеранга да наблюдава внимателно кучкаря и да гледа какво прави. Аз имах друга работа.