Продължих нагоре по улицата и спрях на малко кафене. Точно както в Рим, така и тук всеки квартал в Буенос Айрес има дузина малки семейни кафенета, където Porteños се отбиват за сутрешната доза кофеин и захар, което в превод е еспресо с много azúcar54 и чинийки със сладки кифлички и кроасани. Както в кафенетата в Париж и Рим, и тук можете да седите с часове, да четете вестник и да сърбате отлично еспресо. Първо смених шапката и ризата си. След това наредих на Енрике да заобиколи около квартала и парка. Казах му да стои достатъчно далеч от „Гуемес“, за да не бъде prominente, или забелязан, от кучкаря, но достатъчно близо, за да ме види, ако изляза от кафенето и му махна да дойде и да ме вземе rápidamente55.
Взех радиото, пъхнах го в задния си джоб и се измъкнах от колата. Енрике потегли, а аз изтичах до кафенето. То се намираше на отсрещната страна на улица „Гуемес“, може би на шестдесетина метра нагоре по улицата — югозападно — от колата на кучкаря. Не можеше да си тръгне, без да мине оттук; с други думи, кафенето беше отлично място за наблюдение. Заех маса до прозореца, поръчах си двойно кафе и платих. Не е нужно точно когато искаш да тръгнеш бързо, да откриеш, че сервитьорът е излязъл отзад и пуши цигара. След това бръкнах в джоба си, извадих телефона, отворих го и набрах хотела. На испански помолих да ми дадат стаята на Мик.
Той отговори на третото позвъняване:
— Оуен.
— Аз съм. Можеш ли да се свържеш с твоя човек? Онзи, с когото обядвахме вчера.
Пауза. После:
— Да, но в този час ли?
— Да, веднага. Имам един номер на кола, който искам да провери.
— Надявам се, че ще може да го направи.
— Аз също.
Сведох очи към дланта си и прочетох номера. Мик го повтори, за да е сигурен, че го е разбрал правилно.
— Действам — каза.
— Добре. Ще ти се обадя след час-два.
— Няма проблем, аз ще те потърся.
Бригаден генерал или не, той допусна тактическа грешка. Никой не иска телефонът му да звъни, когато провежда наблюдение, освен ако въпросът не е на живот и смърт. Настоях:
— Не, не. Аз ще те потърся.
Предполагам, че схвана посланието ми ясно и високо, защото каза:
— Ясно.
Телефонът щракна и млъкна.
08:56. Пиех четвърто двойно еспресо и ядях втора кифла, когато видях моя passapero и трите кучета да идват насам. Passapero бързаше. И трите каишки бяха увити около китката на дясната му ръка и той направо теглеше бедните кучета. Прехвърли каишките в другата си ръка, бръкна в джоба, намери ключовете, отключи колата си, рязко отвори задните врати и нетърпеливо потупа с ръка по пода. Кучетата разбраха и скочиха вътре. Той затвори вратите с трясък, отиде при вратата на шофьора и седна в колата, включи двигателя и без да си прави труд да проверява дали зад него идва кола, се вмъкна в улица „Гуемес“ и се отправи на запад.
Както знаете, вече бях платил сметката. Излязох, огледах се наляво-надясно, сякаш търся нещо — което, разбира се, и правех, — и вдигнах ръка, сякаш спирам такси. Всъщност виждах таксито. Енрике беше го заклинил на тротоара недалеч от пежото. Но зад волана не се виждаше никакъв Енрике, мамицата му.
Какво ставаше, мамка му? Да не беше отишъл да източва гущера? Да не беше заспал? Дали пък противникът не беше го елиминирал? Отговорът: нямаше никакво значение, мамка му. Единственото шибано нещо от значение беше, че сеньор Мърфи беше успял да се качи с мен на самолета и се намираше тук, в Буенос Айрес, за да забърка обичайната каша. И така, колко часът е, деца? Часът е този, в който Дики трябва да върви на майната си.
Наблюдавах как пежото лази бавно нагоре по претъпканата улица. Заобиколих кафенето и рязко извадих радиото от задния си джоб.
— Бумеранг…
Отговорът беше мигновен:
— Кажи.
— Загубих превоза. Следвам нашия приятел пеша.
— Кажи координатите и идвам.
Координати? Нямах никакви координати, мамка му. Доколкото можех да определя, намирах се на ъгъла до онова с червената и зелената светлина.
— Мамка му, не знам къде съм, ебати. Намирам се на някаква улица на име „Гуемес“, но не знам как се казва напречната улица.
Огледах улицата безпомощно.