— Мисля, че съм близо до „Плаза Италия“.
— Идвам.
Идвам не вършеше работа. Не и сега. Надникнах зад ъгъла. Пежото вече се намираше две преки и половина от мен. Отправих един последен напразен поглед към таксито на Енрике, а после се затичах след пежото.
Ето ви добрата новина: пиковият час беше настъпил и колите се движеха бавно и спираха. Сега лошата новина: пиковият час беше настъпил, а шофьорите в Буенос Айрес не дават и пет фъшкии за благосъстоянието на пешеходците. Чувствах се като някакъв шибан матадор, който с отскок отбягва предни брони и странични огледала, докато опитвах да си проправя път през обърканото движение. Имаше и още нещо: ако тичаш след кола, привличаш внимание. Човешкото око е сложен механизъм. Инстинктивно долавя всяко движение, което не съответства на обкръжението. По тази причина окото на ловеца забелязва бялналата се опашка на елена в гората. Или задника, който тича в тълпата спокойно ходещи хора.
Не само трябваше да следя минетчията в пежото, но се налагаше да го правя и от страната, в която да не ме вижда. Затова трябваше да бягам в слалом натам-насам, докато той се промъкваше в трафика. И нека ви кажа честно: настигах го. Да, аз съм в отлична физическа форма. Да, мога да пробягам една миля за по-малко от пет минути и тридесет секунди. Да, мога да направя шестстотин лицеви опори на върховете на пръстите си и хиляда коремни преси, без да се изпотя. Но всичко това няма значение, когато си там, навън, и опитваш да се промъкнеш през колите в пиковия час, за да следваш определена кола, без да те видят.
Е, досещате се, че с моята тайнственост можех единствено да изостана. Какво толкова, ако онзи ме забележи? Той не знаеше кой съм или пък дали бягам след него, или съм просто някакъв задник, който е решил да тича. Прескочих калника на един мерцедес и спринтирах нагоре по улица „Гуемес“ след пежото. Тъкмо го настигах, мамицата му, когато един шибан фиат кабрио, управляван от аржентинския вариант на американското глезено богато копеле, даде газ от една странична улица, без да гледа какво има пред себе си.
Почти не го забелязах. В последната минутка долових отблясъка на слънцето от бронята му. И след това се преметнах във въздуха.
Досетих се, че не трябва да напрягам тялото си, и затова се отпуснах и поех удара. Но, мамицата му, паднах здравата. Раменете ми напукаха предното стъкло на фиата. Тилът ми прасна рамката на стъклото. Задникът и краката ми се удариха в предния капак и оставиха дълбока вдлъбнатина с моите размери. Изтърколих се от колата, като всичко ми се виждаше двойно. На тила ми щеше да има шибана цицина с размерите на топка за голф.
А кафявото пежо, дяволите да го вземат? Отправих поглед нагоре по улица „Гуемес“ и видях две такива коли. И двете се виждаха неясно. След това двата размазани автомобила свиха рязко надясно и изчезнаха от погледа.
Стоях на място с бумтяща глава, а тялото ми пареше от болка. В който момент шибаният красив глезльо, или по-точно красива глезла, се измъкна от фиата и започна да сочи намачканите части на кабриолета си и да ме налага с чантичката си, докато крещеше обидни думи.
Откровено казано, не мисля, че дамите знаят думи, каквито тя ползваше. Нито пък би било възможно да изпълня действията, за които тя намекваше. Но пък тя може би не беше дама, а и вероятно не беше учила физика.
09:09. Погледът ми се проясняваше, когато пристигна полицията. Забелязах Бумеранга в края на тълпата, но го разкарах с поглед. Не исках да привличам повече внимание към себе си. Тъй като носех маратонки, обясних, че просто съм излязъл да се разтичам, когато глезлата излетя от завоя, без да чака.
Хубавото беше, че очевидците ме подкрепиха. И именно глезлата получи акт, а не аз. Но лошото беше, че полицаите си записаха името ми. Защо това е mala suerte56? Защото в Аржентина също имат компютри с бази-данни и рано или късно някой от тях щеше да изплюе кой е Ричард Марчинко и аржентинските власти щяха да ме потърсят, за да видят какво търся тук. Ще ви кажа: не е лесно да си Ричард Марчинко, Свирепия®. Понякога си мисля, че бях по-щастлив като анонимния Дик Хуя в тюленските екипи.
Но настоящето беше различно. Настоящето е такова, че часовникът щеше да заработи, след като полицаите подадат докладите си. Имаше ли гаранция, че ще разберат кой съм? Отговорът е не, защото мистър Мърфи е задник от онези, дето се застъпват за равните права, и се будалка с аржентинците също така, както се ебава с yanquis57 като мен. Но се налагаше да работя сякаш са ме разкрили. А това означаваше да ускоря темпото на операциите. Което, разбира се, щеше да е по-трудно, след като загубих следите на колата на кучкаря.