10:12. Върнахме се в хотел „Етоал“ и се прегрупирахме. Мик имаше новини, макар и да не бяха положителни. Боб Евърс се обадил на един от своите агенти — несъмнено полицай, въпреки че не беше обяснявал какъв е, — за да провери регистрационния номер. Номерът бил откраднат преди осем месеца. Връзваше се. Ако аз бях танго и разузнавах цел, щях да си сменям номерата на колата поне по веднъж дневно — а може би и по-често. И как се снабдява човек с такива номера? Краде ги и си ги скрива, докато му потрябват. Това е по-лесно в места като Европа и Южна Америка, където регистрационните номера нямат лепенки за срок на валидност.
С всички свои инстинкти усещах, че се готви удар върху посолството. И така, колкото и да не ми се искаше, сметнах за свой дълг да разговарям с РСС — това е регионален служител по сигурността към Държавния департамент — и да му кажа какво знам и какво мисля. Вдигнах телефона и се обадих на старшина Джариел, казах му, че съм в града и че искам среща с РСС или с някой от служителите по охраната на посолството и че ще дойда при него по обед.
Дойдох петнадесет минути по-рано. Старшината не беше на дежурство. Виждах това по тъмния му панталон от костюма, придържан от чифт модни презрамки в сребрист цвят, бяла риза и дипломатическа синя вратовръзка с шарки. Той стоеше зад парадно лъснатия морски пехотинец (сержант), който провери документите ми и ми подаде значка, позволяваща достъп навсякъде из посолството без придружител, която закачих на ревера си под неумолимия му поглед. След като се убеди, че съм ОБОЗНАЧЕН КАКТО ТРЯБВА, сержантът натисна звънеца и ме пропусна през вратата, която беше трети клас по устойчивост на куршуми. Старшина Джариел чакаше в тесния вестибюл.
— Скапан Ричард, космат кучи сине! Добре дошъл в Буенос Айрес.
Прегърна ме в голямата си abrazo58.
Отвърнах на неговата abrazo, а после го отдалечих на ръка разстояние и го огледах критично. Узрял беше през петте или шест години от последната ни среща — по слепоочията и по бретона му се виждаха сиви косми. Но той все още си беше същата гадна и долна бойна машина. Не беше едър, но пък бе жилав и силен и знаеше как да използва силата си. Виждал съм го: когато се запознахме, той беше сержант и преподаваше близък бой и спасяване на заложници в школата на Морската пехота на САЩ в Куантико на служителите от охраната на посолствата. Бях довел взвод стрелци от „Червената клетка“, за да направим демонстрация, и заздравихме дружбата си с обилни количества бира „Куърс“ след демонстрацията. Сега беше главен старшина-оръжейник, което в йерархията на Морската пехота го поставяше до дясната ръка на Господ. Буенос Айрес беше последното му назначение. После се пенсионираше — след двадесет и пет години служба в армията, от които осемнадесет зад граница.
Поведе ме по тесен коридор, от двете страни на който имаше редици шкафове с бойни дрехи, противогази, щитове, палки, противокуршумни жилетки и шлемове и откъдето се стигаше до стаята му, насочи ме през стоманената врата пред себе си, а после я затвори грижливо.
Лицето му имаше сериозно изражение.
— Е, какво има, Дик? Кариерата ми виси във въздуха или какво?
Вдигнах ръка в престорен протест.
— Какво, без предигра? Няма да ме погалиш, преди да се чукаме, така ли? Не… старшина, искам да си поиграем.
Около очите му се появиха бръчки от усмивката.
— Да, но не аз съм дошъл за среща. Първо, ти ме питаш неофициално за оня, ирландския задник, Кели. После, докато се усетя, ми изникваш тук, в Буенос Айрес, и се обаждаш. Казваш ми, че искаш среща с РСС, и то веднага. Та от това си мисля, че знаеш нещо, което ние не знаем, и то е свързано с ирландеца, за когото разпитваше.
— Имаш ли кафе?
— Да.
Палецът му посочи голямата кафемашина на един шкаф за папки.
— Но внимавай. Толкова е силно, че ще ти пораснат косми на езика.
— Нали знаеш колко обичам официалното кафе на ЦРУ.
Отидох до машината, намерих относително чиста чаша и си налях голяма доза от черната каша — която си беше именно каша, — а после отпих. Мамка му — за малко да го изплюя през носа си. Точно тази шибана доза кафе беше толкова силна, че можеше да събуди някой под упойка за операция на сърцето, мамицата му. Примигнах, когато вкусът на кофеин ме удари в небцето.
— Интересна… напитка — казах задъхан на усмихнатия старшина. — Ти ще пиеш ли?