— В никакъв случай, Дик — отговори той. — Та нали аз съм го правил.
Стиснал чаша в ръка, опрях задник на бюрото срещу старшината и му представих свирепата картина по най-безлайнарски начин. Казах му за веригата заведения „Мисис Кели“ и кой я управлява. Не разполагах с нищо определено — нито график, нито метод, — само дето вероятно при нападението щяха да използват експлозиви или ракетни гранати. Казах му за фалшивия разводач на кучета и като проверих записките си, му разказах и как същият passapero се намираше отпред по време на схватката до визовия отдел.
Старшината веднага разбра значението на всичко това.
— Той знае точно за колко време реагират полицаите — каза.
— Точно така.
— Е, как ще го направят, Дик?
Бях откровен с него. Не можех да знам как ще играят. Но му казах какво съм видял и какво мисля. Според мен щеше да има нападение.
Старшина Джариел седна на ръба на бюрото си, като от време на време се чешеше по брадичката, докато аз говорех. Но не ме прекъсваше. Когато свърших, не каза нищо.
— Е, какво мислиш, старшина?
Слабото му лице се вкамени.
— Според мен имаме много сериозна работа, но малко време.
— Виж, аз сега ти разказах само резултата от четири дни работа. Определено видях неща, които не ми харесват. Но и ти знаеш не по-зле от мен, че тези неща невинаги са сигурни.
По лицето на старшина Джариел се четеше явна загриженост.
— Ако само ти си мислеше така, Дик, може би щях да се съглася. Но това, което си открил, е само част от по-голяма схема на сондаж — каза той. — Шибан кучкар — продължи след малко, като сякаш говореше на себе си. — Трябваше да се досетя.
През следващите петнадесет минути ситуацията се изясни много повече както за него, така и за мен. Тъй като си беше истински старшина, той беше оставал тук в извънработно време. И през последните седмици забелязал неща, които не харесал. Едни и същи коли пред посолството всеки ден. След дълги часове гледане на записи от камерите на охраната ги забелязал. Освен това имало два опита за разбиване на коли на служители на посолството, паркирани извън оградата. И още по-лошото било, че през последните четири седмици имало доставки на три съмнителни пакета. Дотогава за цяла година нямали доставка на съмнителни пакети.
— Някой отвън ни сондира — каза старшината. — Не обичам, когато някой опитва да си навре пръста в задника ми, без да иска позволение.
— Правилно. — Отпих още една глътка и изохках. — Е, в такъв случай, защо не разкажеш тези свои мисли на РСС и не поработите заедно, за да засилите охраната?
— Аз вече съм засилил охраната, но нямаме РСС.
— Как така?
— Политика на посолството, Дик. Шибана политика на посолството. — Той слезе от бюрото си и тръгна из кабинета. — Имахме добър РСС допреди три и половина седмици. Казваше се Олшейкър.
Спомних си името.
— Дълъг. Преждевременно побеляла коса. Истинска хрътка за катеричките. Преди години се запознахме в Рим, когато ескортирах Председателя Крокър за една конференция на НАТО.
— Той е. Същият. И също такъв сваляч. Пратиха ни го след назначението в Рим.
— И?
— Прекалено агресивен беше за вкуса на посланика. В случай че не знаеш, нашият посланик тук е дипломат от кариерата. Което значи, че не обича агресивни РСС като Олшейкър. Постоянно му казваше, че обиждал аржентинците, защото се държал „провокиращо“. Знаеш за какво става дума. „Те са ни домакини и не можем да ги обиждаме и да им казваме как да си вършат работата.“ Или, „Не можем да обиждаме домакините си, като следим чуждонационалните лица, които живеят тук. Или пък да искаме нашите аржентински домакини да го правят вместо нас.“ Ама на Олшейкър му беше през онази работа. Знаеше си службата, а тя беше да защитава посолството — а даже и задници като оня чикияр, посланика. И затова не се предаде.
— Какво стана?
— Посланикът го навря в кенефа. Изпрати го у дома по-рано. Но на хоризонта няма негова смяна.
Кофти. Когато работехме с Олшейкър в Рим, бях харесал как действа. Разбираше секуритате бизнесменте. Със страдания отпих нова глътка от кафето на старшината.
— И кой изпълнява тази длъжност сега, докато сменят Олшейкър?
— Е, това е истински лошата новина. Посланикът реши да остави всички въпроси по охраната в ръцете на местния шеф от ЦРУ.
Останах шокиран.
— Това май не е възможно?