По изражението на старшината разбрах, че точно това съвсем не е невъзможно.
Чувал бях за осиране с многократен ефект, но това беше без прецедент.
— Какво става, старшина? И двамата знаем, че охраната на посолствата съвсем не е работа на ЦРУ. А посланикът…
Старшината ме прекъсна:
— Това може да важи в повечето посолства, Дик. Но тук имаме по-особен случай.
Той погледна към вратата, за да е сигурен, че тя е надеждно затворена.
— Нека ти кажа направо. Тук имаме жаден за власт шеф, който още от идването си се самоописа като световно признат специалист по контратероризма и манипулира посланика, чието ниво на мозъчна дейност е почти равно с това на парче дърво. Казвам ти, Дик, представата на нашия посланик за това какво може и какво не може да прави ЦРУ тук е неточна и, изглежда, е силно повлияна от прекалено четене на романи на Том Кланси.
За ситуация като тази съществува технически термин на езика на воините-диверсанти от Военноморските сили. Той е: „посрани Боже“.
Старшина Джариел замълча.
— И това е добрата новина.
Ако това е добрата новина, направо нямах търпение да чуя другата.
— Добре, кажи останалото.
Лицето на старшина Джариел доби израза на човек, който току-що е ял лимон.
— Местният шеф на ЦРУ е Мел Потс, Дик. Шибаният Мелвин Потс.
Еба си майката, ужас, Дики да върви на майната си.
Позволете да обясня. Мелвин Потс беше младши лейтенант, когато премина през базовото обучение за тюлени. Не знам как издържа. Той беше от онези ниски, пухкави, четириоки очилати офицери, които сякаш никога не се чувстват добре, ако вършат някаква физическа работа. Но младши лейтенант Потс успял някак да завърши и го назначиха в „ТЮЛЕН-Група 2“. Тогава се срещнахме за първи път. В онези дни пътувах до Литъл Крийк, за да избирам каймака на боклуците от военноморските сили за оригиналния седемдесет и две куршумен „ТЮЛЕН-Група 6“.
Мел с лакти си проби път в кабинета, в който работех, и ми предложи услугите си като самообявил се специалист по тактика и теория на контратероризма. Думата „предложи“ не отговаря напълно на представлението му. Каза ми, че е специалист по контратероризъм от световна класа и че без негова помощ „ТЮЛЕН-Група 6“ никога няма да направи нищо. Само след още пет минути разбрах, че няма никаква представа за какво говори. Казах му, че ще му се обадя, ако имам нужда от способностите му, изритах дебелия му гъз през вратата и се постарах цялото поделение да научи за това.
Което вбеси Мел толкова, че се опита да мине зад гърба ми и да си издейства назначение, без да съм сложил чертичка до името му. Когато разбрах какво е направил, го заведох, кучия му син, зад полигона с препятствия, където му промених отношението по свиреп начин, като по време на процеса му счупих носа. Загубих му следите известно време, макар да разбрах, че някак успял да се отклони към ЦРУ, и изчезна в огледалния лабиринт, за да не се появи никога вече, слава богу.
Това, дето го казвам за „никога вече“ не е съвсем вярно. От години общността на неконвенционалните воини слуша ужасяващи истории за бившия лейтенант Потс, които отново и отново доказваха, че принципът на Питър, че всеки израства до нивото на своята некомпетентност, е жив, в добро състояние и се развива отлично в Централното разузнавателно управление. През деветдесетте години, когато работил в бюрото в Сомалия, той обърка данните от тактическото разузнаване за местонахождението на един сомалийски въоръжен терорист в Могадишу, което доведе до смъртта на осемнадесет рейнджъри от американската армия и стрелци от „Делта форс“.
Има още: по време на бомбената кампания заради Косово през 1998 г. Мел Потс беше човекът, който носеше крайната отговорност за разузнаването на целите в Белград. Точно така: той беше човекът, объркал китайското посолство, което ние бомбардирахме по погрешка. Но уволниха ли го за това, че се осра? Отговорът е не. Хлъзгавият като тефлон Потс успя да се измъкне без драскотина, докато един друг офицер, с по-малко късмет, изхвръкна, а шестима други бяха дисциплинарно наказани. Всъщност при всяко негово осиране го повишаваха. Три години в Буенос Айрес беше наградата му за Белград. И ако вече не ви се повръща, чуйте това: в момента Мел беше ССП (старши служител по разузнаването) със звание, еквивалентно на това на двузвезден генерал, което може и да е невероятно, но го правеше дипломат номер две в американското посолство в Буенос Айрес. Това не ви ли кара да се чувствате пълни като кола с лайна от доверие към така наречените предводители, които управляват нашия апарат за събиране на разузнавателна информация?