Изгледах тресящия се като желе боклук и се погнусих.
— Знаеш ли, Мел — казах, — май заради тъпи копелета като теб, които отказват да забележат ясна и реална заплаха, умират американци.
Не схващаше. Затова продължих:
— Вие, задниците, определяте идиотски правила за влизане в бой, а после, когато всичко свърши, обвинявате някой шибан сержант, че не е бил на поста си.
Очите на Мел започнаха да се отклоняват. Дръпнах вратовръзката.
— Ще ви нападнат — казах. — Въпросът е само как и кога.
Разтърсих вратовръзката и наблюдавах как зачервеното му лице следва всяко движение на ръката ми. Обърнах глава и го изгледах отблизо с бойната си гримаса.
— Разбра ли ясно и високо какво ти казвам, Мел?
Главата му се поклати надолу-нагоре и увисналата му кожа се разтърси утвърдително.
Това е сигналът, който даваше. Но ето в какво бях сигурен аз: в очите му видях, че не ми вярва. В очите му видях, че може би никога няма да ми повярва.
А резултатът от този скептицизъм би бил неизбежен: отново щяха да загинат американци. И Мел щеше да се изхлузи от всяка отговорност.
Погледнах широката раирана вратовръзка, която бях намотал около косматия си юмрук. Златната игла се намираше върху кокалчето на десния ми показалец. Развих вратовръзката достатъчно, за да сваля иглата, после я взех и я разгледах внимателно.
Позволете да направя достатъчно дълга пауза, за да ви обясня, че винаги се трогвам при вида на тризъбеца на тюлените. Той е символ на братството. Аз произлизам от рода на първите доброволци, които са се осмелили да овладеят студените води при Форт Пиърс, Флорида, в първите дни на Втората световна война. Разузнавачи, диверсанти, ВБРЕ60, ВДГ61 и ТЮЛЕНИ — всички ние сме банда жабарски братя. Разузнавачите и диверсантите, а и ВБРЕ понякога са давали 70, 80 и 90 процента жертви, но винаги са ИЗПЪЛНЯВАЛИ МИСИИТЕ СИ. ВДГ никога не са отказвали задача, колкото и трудна да е била. Моите братя тюлени никога не са оставяли ранен или мъртъв другар на бойното поле. Всичките ми братя-жабоци са изковани на същата наковалня от болка, оформяни с чука и закалявани, докато разберат в дълбините на душите си, че ЗА ТЯХ НЯМА АБСОЛЮТНО НИЩО НЕВЪЗМОЖНО.
Затова се вълнувам толкова, когато видя нашия свещен тризъбец. Моят свещен тризъбец. И затова се обиждам толкова много, когато видя пъпчивогъзи нещастници-мераклии с тениски на тюлените с тризъбец, или пък когато срещна някой боклук с емблеми на тюлените по дрехите си по време на сборищата „Войник на съдбата“. Затова ми се иска да сея суматоха и насилие, когато гледам лавината от изобилстващи с тризъбци фалшиви тюленски екипи, продавани в магазините за оръжие и в каталозите за военно оборудване. Затова ми се иска да бия до посиране бивши тюлени, които насърчават мераклиите, като продават такива неща.
Слушайте бе, ей, лайноглави шибани тънкопишковци от магазините, БЪРКАТЕ МИ СЕ В ИСТОРИЯТА, А ТОВА НЕ МИ ХАРЕСВА.
Както и да е, именно тези мисли минаваха през мозъка ми през малкото секунди, в които разглеждах иглата на Мел Потс.
Искам да ме разберете съвсем правилно, мамка му: не бях разстроен от факта, че Мел носи свещения Тризъбец. Всъщност той си го беше заслужил. Точно като мен. Мел Потс беше събрат тюлен. Жалкият факт от живота се състоеше в това, че дори и да го мразех в червата си, ако се намирахме в боя заедно, бих умрял за него, защото такива са правилата на връзките между нас.
Разбира се, това, че носеше Тризъбеца, не означаваше, че той непременно е свестен. Има свестни тюлени, но има и задници. Има тюлени-воини и, ъъ, путьовци като Потс, като Мел. И това, че Мел имаше право да носи иглата, не значеше, че ми харесва как я носи. Искам да кажа, че трябваше да носи своя Тризъбец с гордост. На гърдите си. А не като някакво шибано украшение за костюм.
Колкото повече се замислях над това, толкова повече бях сигурен, че съм прав — и какво трябва да направя. И така, отворих раираното му сако с лявата си ръка, а после взех Тризъбеца и го поставих на ризата, като лявата ми длан го притискаше към гръдния му мускул, на пет сантиметра над лявото зърно, където аз нося свещения Тризъбец на собствената си униформа.
Мел наблюдаваше действията ми онемял и слисан, сякаш не можеше да повярва на очите си. Наблюдаваше мълчаливо до мига, в който, след като пуснах вратовръзката му, прааааснах Тризъбеца през мускула и хрущяла на гърдите му и го забих право в гръдния му кош. И тъй като той не ходеше на фитнес и нямаше кой знае какви гръдни мускули, ударът позволи да забия върха на малката игла право в едно от шибаните му ребра.