Но, продължи старши лейтенант Хърли, тя можела да ме свърже с кабинета на командващия военноморските операции, чийто изпълнителен помощник тъкмо бил изпратил по електронната поща съобщение до всички, че ако се обадя, трябва да ме свържат незабавно.
Това очевидно беше работа на Мел. Дойде време Дики да върви на майната си.
Лицето на Мик отразяваше сериозността на проблема.
— Ако тоя Мел упорства, ще ни отзоват, Дик.
— Майната му, Мик, ще оцелеем. — Размърдах вежди в опит да имитирам Граучо Маркс62. — Трябва първо да ни намерят, нали така?
— И къде предлагаш да се крием?
— Всъщност мислих над това по пътя към хотела, Мик. — Дръпнах пердетата, за да не ни виждат отвън, и усилих телевизора, просто за в случай че там някъде, навън, има някой с подслушвателно оборудване в стил Агенцията за национална сигурност. — Обзалагам се, че твоят приятел Робърт Евърс има една-две тайни квартири, които точно сега не използва.
— Вече го накара да ни осигури оръжие — за това могат да го уволнят, бих добавил.
— Е, какво искаш да кажеш с това, Мик? Ако ще го наврат в кенефа, защото ни дава оръжие, то какво, мамка му, те притеснява с тайните квартири?
Мик ме изгледа с невярващи очи.
— Трябва да призная, Дик, че не съм виждал по-голям, по-проклет нахалник от теб, с по-куражлийски топки, мамка му.
Ухилих му се с голямата си свирепа® усмивка, над която имам търговска марка.
— Да, ама ми вършат работа.
Предполагам, че ме взе на сериозно, защото така гледаше.
— Нима?
— Да, по дяволите. Ако искаш да знаеш, мога да се гмуркам между бедра без тежести. А ти, шибан заднико?
Глава 12
Двамата с Мик направихме една treffe63, както биха казали германците, с Робърт Евърс в „Гран кафе Тортони“, един ресторант в стар архитектурен стил на „Авенида де Майо“, на няколко преки от Каса Росада — резиденцията на аржентинския президент. Излязохме от хотел „Етоал“ и минахме пешком край „Ла биела“, като спряхме само за малко, за да се насладим на porteñas, а после продължихме по „Авенида дел либертадор“, поехме по един заобиколен маршрут, който преминаваше през пазарния център „Булрич“, просто за да сме сигурни, че не ни следят, разходихме се край Каса Росада и се спуснахме през Парк Колон, скитахме се около величествения Естадо Майор и Министерството на отбраната, после направихме обратен завой през Плаца де Майо, слязохме и излязохме от метростанцията на отсрещната страна на президентския дворец и накрая извървяхме три дълги пресечки до направения в стил рококо вход на „Гран кафе Тортони“.
Сякаш минахме през дупка във времето. Отвън се намирахме в двадесет и първи век. Вътре — Париж от времето на Тулуз Лотрек. Кафене „Тортони“ имаше тъмни стени, запълнени с картини, като се започне от карикатури в стил Дега, поставени в пищни позлатени рамки, до големи абстрактни маслени картини. Подовете бяха от мрамор и износени от над едновековно търкане от обувките на влизащи и излизащи Porteño. Огромен, богато гравиран бар доминираше левия борд на дългия и тесен ресторант. Имаше впечатляващи правоъгълни прозорци на тавана и свещници от стъкло и месинг, от които струеше златна светлина. Нивото на разговори беше достатъчно високо и независимо от отворените предни прозорци на кафенето към тротоара, влезеш ли пет метра навътре, звуците на улицата се губеха напълно от разговорите.
Ресторантът беше кошмар за подслушвача. Пръскаше се по шевовете от хора и нивото в децибели беше някъде между прахосмукачка и косачка. Малките кръгли или правоъгълни маси с мраморни плотове бяха претъпкани с групи оживени аржентинци. Сервитьори в бели престилки с малки черни подноси в ръце се носеха в слалом натам-насам, без да им обръщат внимание. Имаше групички сериозни бизнесмени, които работеха по мобилните си телефони. Имаше стилно облечени политици, които разрязваха стекове и пиеха vino tinto64. Оцапани с мастило нещастници — старомодни журналисти — обработваха източниците си, записваха си, като се навеждаха през масите, за да чуят нещо, като ръцете, с които не пишеха, стояха свити до ушите им, за да разберат какво им говорят в цялата шумотевица. До бара двама оцапани с боя художници размахваха юмруци един срещу друг, като спореха шумно по въпросите на естетиката. Един самотен възрастен мъж, облечен в костюм с жилетка в стил от четиридесетте години, колосана риза, тясна черна вратовръзка и сиви гети от фланелен плат, всяваше единствената нотка на спокойствие в този хаотичен космос. Имаше редки сребърни коси, слепени с помада върху черепа, и четеше, като мърдаше устни, един внимателно сгънат вестник, а на масата пред него стоеше една-единствена изпита наполовина чашка еспресо.