Квартирата беше удобна — четири спални, голям хол и сносна кухня, — на петия етаж на тесен осеметажен жилищен блок. Имаше огромен балкон, който гледаше на югоизток през огромния голф-клуб Палермо и по-нататък, към Рио де ла Плата. На четири преки оттук, каза Евърс, като ни нарисува карта, има кола на „МИ6“ с местни регистрационни номера, която е в заключен гараж. Забеляза щастливото изражение на лицето ми и с многозначителен жест подаде ключовете на Мик.
Но най-хубавото беше, че квартирата имаше… обзавеждане. Там шест деветмилиметрови пистолета „Глок“, модел 19, всеки с по два пълнителя с по петнадесет патрона, седяха на дивана редом до четири автоматични пистолета „Хеклер и Кох“ и дванадесет пълнителя с по двадесет патрона — за първи път виждах такова нещо — и два заглушители „Джем тек“. Робърт Евърс обясни, че автоматичните пистолети са доставени на посолството за оценяване като оръжие за военните шофьори и телохранители и той успял да сложи ръце върху тях, защото никой в кабинета на военната група не намерил време да ги пробва на стрелбището, та седели и събирали прах. На всеки затвор пишеше ЛОО — лично отбранително оръжие.
Взех един от автоматичните пистолети. Много лек беше — нямаше и два килограма, включително постоянно осветения холографски прицел марка „Триджикон“. Изпразних пистолета, като извадих пълнителя с двойно подредени патрони, блокирах ударника в отворено положение, а после направих визуална и физическа проверка на затвора и цевта. След това издърпах сгъваемия приклад, фиксирах го и облегнах оръжието до рамото си. Пистолетът беше мъничък, но все пак удобен. Железният мерник беше голям и се виждаше ясно, както и холографският мерник. Хареса ми фактът, че можех да използвам и двата. Спусъкът беше плавен. Претеглих пистолета в длан. Всъщност беше само пет сантиметра по-дълъг и лайнарски много по-лек от „MK-23 SOCOM“ (За специални операции), пистолета калибър 45, направен специално за тюлените и специалните сили.
— Това с какво стреля, по дяволите? — запитах Евърс.
— Патрони четири цяло и шест на тридесет — отвърна той.
Не ми харесват детските пистолетчета, а 4.6 x 30 попада в тази категория.
— Какви са балистичните му параметри?
— Не знам с точност — каза. — Куршумът тежи деветнадесет грама. От оръжейника разбрах, че скоростта в цевта е малко повече от седемстотин метра в секунда… Каквото и да означава това — добави след малко той.
Това означаваше, че това ЛОО изоставаше само с шестдесетина метра от карабината „Д4“, която се носи от повечето специални сили. А автоматичният пистолет в ръката ми тежеше около една трета от „Д4“.
— Да видим патроните.
Офицерът от „МИ6“ извади трио картонени кутии под дивана.
— Ето.
Една от кутиите носеше етикет „7 гр. НАТО, 9 мм“, а две нямаха никакви обозначения освен печат с надпис „Произведено в Обединеното кралство“. Отворих първата от анонимните кутии, извадих кутийка патрони отвътре и я отворих. Патронът беше от мед, с класически кух връх. Втората кутия беше пълна със сачми: закалени медни сачми. Според спецификациите сачмата можела да пробие защитна плоча от използваните в НАТО от двеста метра. Това е впечатляващо като за такава малка сачма.
Погледнах Евърс.
— Предполагам, че да стреляш с това е като да допингираш калибър двадесет и две, а?
Робърт Евърс сви рамене.
— Не знам — каза. — Не съм стрелял с пистолет. Опитът ми се ограничава до стрелбата с ловна пушка по яребици или фазани през почивните дни.
Прибрах приклада, върнах предната дръжка на мястото й и хванах оръжието като пистолет. То беше малко неудобно, но далеч по-добре балансирано от пистолета „MK-23 SOCOM“. Поставих един от заглушителите на тъпата цев и стрелях на сухо. Оръжието беше удобно за държане.
Позволете да изразя това по малко различен начин. То беше удобно за държане в хола на оперативната квартира без патрони и без мистър Мърфи да е опасно близко. Какво би било поведението му в бой, в свиващи сфинктера условия, когато адреналинът се лее и оръжието е носено под вода в тинестата делта, нямах представа. Защото това бяха приблизително условията, в които това ЛОО трябваше да доказва себе си.