Позволете сега да ви разкажа най-готиното: Поделение „Браво“ не беше дори военна операция. Мик не докладваше в Министерството на отбраната. ПД „Браво“ беше поставено под командването на министъра на вътрешните работи, който, без хич да му е на онази работа за онова, което наричаше „тълпа въоръжени гангстери“, определи един от своите младши политически служители да ни наглежда. Което горепосоченият шибан МПС и правеше, като поставяше под въпрос и/или оспорваше всяко наше движение. И така, под юридическия контрол на идиоти имахме заповед да работим с хора, чиято техника ни беше непозната независимо от последствията за успеха на мисията.
Така става, приятели, когато ви управляват така наречените водачи, които гледат на военните като на поредната възможност за социални експерименти или просто като на част от бюрокрацията. Те не могат да разберат, че единствената причина да имаш армия (или военноморски сили) е, за да убиваш хора и да трошиш вещи.
Но както казах, не ми бяха дали право на глас. На Мик също. И затова се намирахме в това положение: политически правилни, национално разнообразни и добре балансирани по служби. Но вероятно щяха да ни убият. И кой щеше да поеме вината? Не шибаният министър-председател, проклетият министър на вътрешните работи или идиотът МСП. Не: двамата с Мик щяхме да сме виновни. Нашите уши и топки щяха да покажат на тълпите.
Роджър разузнавателя нави края на оптичния кабел във визьора и най-после можах да погледна към три екрана, чието поле на видимост сега показваше целия апартамент, освен дългия коридор към входната врата. Изображенията бяха леко неясни, но пък поне виждахме нещо. Взех един молив и отбелязах положението на бомбите на бялата дъска, на която Мик беше начертал схемата на апартамента. Сглобената бомба се намираше в спалнята, което оправда болката от раздраните ми телеса. Другите две стояха на части върху масата в хола.
Апартаментът имаше груба Т-образна форма. Влизаш през входната врата и се озоваваш в триметров коридор с две врати отстрани (едната беше дрешник, а другата — пикалникът, както британците викат на кенефите. Виждате, че Великобритания и Америка са две приятелски настроени страни, разделени единствено от общия си език). В края на коридора се намираше правоъгълният хол. Вляво от хола беше спалнята. Вдясно имаше малка кухня без врата. Пак проверих екраните и установих от видяното, че ИИРА-джиите са професионалисти. Бяха разположили един човек на пост до входната врата в антрето, а друг, прикрит, в далечния му край. Сложили бяха дебели пердета на прозорците, за да не позволят някой да хвърли зашеметяващи бомби отвън или пък да бъдат наблюдавани. Предстоеше ни трудна, много трудна и шибана цел. И така, въпреки че всички ние можехме уж да простреляме двадесет и пет центова монета от петдесет метра с автоматите си, разбирах съвсем добре, че потенциалната осираемост на нашето малко упражнение беше много висока, предвид липсата на единство в групата ни.
Погледнах пак към екраните и направих кръстчета на бялата дъска, където видях танга, след това начертах схема на движенията, които исках да направи нашият екип щурмоваци. Не ми трябваше много време, за да измисля план за играта, защото също както при футбола и ние трябваше да се придържаме към най-основните правила. Затова щях да целуна операцията за простота, като я направя проста, глупако10: пръсваме вратата, удряме антрето, очистваме първите двама от лошите, след това нахлуваме в хола, разделяме се на три групи по двама, като Бъч Уелс пази тила, и поваляме останалите. Щяхме да сме ПСВ — приключили с всичко — за шестдесет секунди, а след това да тръгнем за „Козата“, която е любимата ми лондонска кръчма, за да обърнем половин дузина чаши от любимата бира на тюлените — „Кураж“.
Преразгледах плана три пъти. Мамка му. Британците клатеха глави нагоре-надолу като шибаните играчки-кучета на задните стъкла на колите. Но нямахме избор — музиката свиреше и трябваше да танцуваме със задниците си. Е, поне аз щях да водя в малкия ни валс. Улових изражението на Бумеранга. То ми каза, че той разбира, че операцията е пълна с големи, лошо тропосани шевове като на чудовището на Herr Doctor11 Франкенщайн. Но какво пък, мамка му, това е само рокендрол, нали така?
Глава 2
Нямаше смисъл да чакаме повече и затова бързо заредихме. Прегледах оборудването на всички, за да съм сигурен, че колкото и бързо да се движим, нищо няма да виси, да прави „звън-звън“ и да издаде присъствието ни. Едно от нещата, които отново и отново изтаковат щурмовите екипи, е това, че чуват идването им, защото не са закрепили оборудването си както трябва. Пълнител изтраква в торбичката си. Или пък фенерче се трясва в къс метал. Или пък калъф за белезници не е затворен както трябва, отваря се и шибаните белезници удрят палубата. Или пък щангата за отваряне на врати трака в калъфа си и лошият я чува — схващате картината.
10
Игра на думи със съкращението KISS (