22:18. Осемдесет метра нагоре по течението виждах пристана. Но имаше и друго. Точно както ни беше обещано, в далечния край на дългата дървена конструкция имаше привързана една речна лодка. Тя приличаше на стотиците малки съдове, които плаваха из Рио Параня чак до град Розарио на север, осемстотин мили до провинция Мисионес, или пенеха водите на Рио де ла Плата между Аржентина и Уругвай. Ако се съдеше по силуета, лодката беше двадесетина метра дълга и не потъваше повече от един метър. Малката и щръкнала рубка се намираше на носа и беше свързана с нещо като колибка, в която вероятно капитанът спеше и ядеше. Останалата част от палубата, подобна на тази на шлеповете, беше запазена за товар — а товар имаше: даже в тъмното виждах брезент, който покриваше някаква купчина. Приближих, за да разгледам по-добре. Над плиткия трюм се виждаха три малки затворени люка. Върху нещо над два от тях беше поставен брезент и завързан здраво.
Навигационните светлини — една на единствената малка мачта, а друга на рубката и още две на левия и десния борд по средата — бяха угасени. От единственото прозорче на колибката зад рубката не се виждаше светлина. Заслушах се внимателно за шум от генератор. Нищо. Лодката беше необитаема.
22:21. Усетих движение петнадесетина метра пред свирепата си зурла. Смръзнах се във водата. Един самотен охранител с пистолет в колана и с автомат „Узи“ на рамо премина по пристана и метна една цигара във водата. Когато фасът падна, издаде изненадващо силно съскане. Но пък нощем всички звуци изглеждат по-силни. Наблюдавах как пазачът проверява лодката, а после се върна обратно по пристана и се изгуби през завесата от растителност.
Слава богу за околната светлина и непрофесионалните охранители-задници, които носят светли дрехи през нощта. Поне за момента мистър Мърфи се ебаваше с противника, вместо да чука мен.
22:23. Двамата с Бумеранга стояхме на място във водата под пристана, а Скапания и Таймекса минаха зад лодката и продължиха нагоре срещу течението. Щяхме да се съберем след два часа под пристана и да се измъкнем като група. Оставих им три минути да се отправят към позициите си, след което поставих началото на собствените си развлечения и игри за вечерта.
Пъхнах ръка в раницата на Бумеранга, взех си водолазните очила, измих ги от тинята и стегнах гумената лента върху плитката си. След това извадих водонепроницаемото фенерче и увих връвчицата му около китката си. Всичко по реда си: гмурнах се под лодката и огледах трюма, за да видя дали към него не се е закачило нещо. Стар трик е да направиш малко херметично отделение от външната страна на трюма и да прекарваш в него контрабанда или други неща, за които не желаеш повечето хора да знаят. Това не беше забавно занимание. Изискваше болезнено упорита работа, особено в тъмното, особено защото трябваше да съблюдаваме шумова дисциплина. Въпреки всичко за по-малко от пет минути стигнах до заключението, че трюмът на лодката е чист.
Е, чист е силно казано. Лодката изглеждаше в добра форма. Кабината беше прогнила на места, имаше ръжда по метала, а видимата страна на дървените части се нуждаеше от много внимание. Излязох на повърхността, поех си дъх, след това отново се спуснах отдолу и с помощта на фенерчето огледах зоната около винта и руля. Винтът беше сменен неотдавна. Доколкото виждах, той и валът получаваха добри грижи. Това също е стар Воински трик: държиш коритото си с лайняна външност и светът те подценява.
Дадох мълчалив сигнал на Бумеранга да започне търсене по схема от долната страна на пристана. Докато той се занимаваше с това, аз изплувах до кърмата, вдигнах се по старата автомобилна гума, която отчасти криеше името на лодката — то беше „Патриция Десенс“ с пристанище на домуване Санта Елена, — и лекичко се качих през ниския парапет точно зад ниската дървена врата на колибката.
Исках да огледам рубката. Исках да видя дали „Патриция Десенс“ има съвременни комуникационни устройства или оборудване за глобално позициониране. Исках да проверя дневниците й и да видя дали мога да определя къде е била и къде отива. След това щях да пропълзя напред и да проверя какво има под брезентите. Но между мен и всичко останало се намираше разкапаната колибка, а има ненарушимо правило, че човек не минава край неосигурена зона, без да я е проверил.
И така, всичко по реда си. Ако се съди по пантите, вратата се отваряше навън, като се дърпа вляво на борд. Проверих дръжката. Не беше заключено. В-н-и-м-а-т-е-л-н-о отворих вратата и се вмъкнах вътре.