Тясно беше и миришеше на застояла пот, стара бира и пикня. Вляво различих неясна форма в тъмното — койка може би или нисък шкаф. Натиснах бутона на фенерчето с червено стъкло, за да огледам по-добре.
В който момент, разбира се, капитанът на „Патриция Десенс“ се събуди, защото беше усетил, че нещо навлиза в неговото пространство. Рязко се изправи в седнало положение с объркан въпрос:
— Que passa?70
Не бих искал да се обзалагам за това кой от нас беше по-изненадан. Но разликата между el capitán71 и mi72 се състоеше в това, че времето на моята реакция беше далеч по-малко от неговото, защото той неотдавна беше довършил празната бутилка от ром, която лежеше до мръсната му възглавница.
Инстинктивно замахнах с дясната си ръка и го ударих — праааас! — право по острото на брадичката. От удара главата му рязко отхвръкна назад към стената, а шибаният ми юмрук заподскача болезнено из застоялия въздух. Господи, мамка му, ударих се в челюстта на тоя задник и болката се стрелна като куршум от китката през лакътя и рамото, та чак до вече кръстосаните ми очи.
Но майната й на болката, защото ударът беше идеален. El capitán падна право на койката в несвяст. Всичко мина идеално. Само, разбира се, дето сега ръката ми изпращаше ясни сигнали SOS до мозъка. О, мамицата му, по дяволите, ебати как болеше. И защо, по дяволите, не го бях праснал с прожектора? Питайте, ама не мога да ви кажа.
Но не мислех да губя ценни секунди в страдания. Огледах се за нещо, с което да го вържа. Отрязах малко въже от една макара на кърмата и го завързах. Откъснах парче плат от калъфката на възглавницата и го натъпках в устата му, а после го омотах с още ленти, за да не го изплюе. Всичко това отне повече време, отколкото си мислите, защото едната ми ръка не действаше.
22:29. Претърсих рубката. Там имаше съвсем модерен радиопредавател и чифт спътникови клетъчни телефони, които можеха да се използват по целия свят. Проверих шкафа за карти, но не намерих нищо. На малка маса, покрита с мушама, видях картата, по която беше работил капитанът. Направих й един БКО73. Това беше навигационна карта на Рио де ла Плата и уругвайския бряг. Насочих прожектора върху листа водонепромокаема хартия. Имаше определен курс — дебела черта с червен мазен молив криволичеше към малко пристанищно градче на име Пунта дел Есте на върха на един полуостров тридесет мили източно от Монтевидео, Уругвай. Знаех кое е това място: плаж за богати. С хотел от по за хиляда долара на ден, където човек може да открие европейски боклуци като Гуилям и неговите богати курви. Свих картата и я напъхах в задния джоб на подгизналите си дънки. Взех всичко друго, до което можах да се докопам, и наврях плячката в синята пластмасова кофа, която оставих на кърмата на „Патриция Десенс“, за да мога да я взема по-късно. След това предприех систематично претърсване на товара.
То не отне много време. О, да, спуснах се долу, проверих за експлозиви и не намерих нищо. Прегледах и малкото товарно отделение при носа. И шкафа в него, като намерих само рибарско влакно. Не, онова, което търсех, се намираше точно пред очите ми: върху люковете и под двата стари брезента.
Как знаех какво търся ли? Знам, защото съм професионалист и познавам кофти лайната, като ги видя. А в този случай кофти лайната бяха два запечатани цилиндъра, всеки около 6 метра дълъг и белязан със същите арабски цифри — 38, — боядисани с бяло върху тъмната пластмаса.
Не мога да чета арабски свободно, но разбирам арабски цифри. 38 означава Talateen tamanya. Тридесет и осем.
И макар никога да не съм посещавал курса по сандъкознание, който провеждат в Разузнавателното управление на Министерството на отбраната, знаех, че гледам две ракети. Точно какви бяха, не знаех — числото 38 звучеше познато, но и животът ми да зависеше от това, не можех да определя за каква ракета се отнася. Точно така: дори Свирепия Воин® не знае всичко по всяко време. Освен това нямах намерение да си губя времето, за да разбера какви са.
По-късно, след като сме проверили вилата, върнали сме се на борда, отвлекли сме лодката и тя е изцяло на наше разположение, щяхме да отворим цилиндрите и да видим какъв точно модел си е купил Гуилям. Щяхме да поразпитаме и капитана.
22:34. Но нямаше време да разсъждавам над хипотетични неща. Вече изоставах много от графика в главата си. Затова се върнах във водата, за да разбера дали Бумеранга не беше открил нещо.
Отговорът е, че не беше. Дадох му прожектора, а после извадих леко седемметрово въже от раницата на гърба му и започнах сам да претърсвам от другата страна на лодката, като използвах коловете и самата нея за ориентир.