Мамка му. Омръзна ми. Изтърколих се отгоре му и го натиснах по адамовата ябълка с лакът. Очите му се отвориха широко, когато разбра, че ще умира, и започна да се бори още по-силно под мен. Но беше твърде късно. Продължих да натискам, докато му спрях въздуха докрай. След това хванах главата му и свирепо я усуках на триста и шестдесет градуса, като с известно задоволство чух как разни кости се отделят една от друга и спират да оказват съпротивление.
Положих го на земята, претърколих се на гръб и си поех дъх. Реших да полежа само секунда, но очевидно бях лежал повече време, и то в несвяст, защото, като отворих очи, видях лицето на Бумеранга, загледано в мен.
Изражението му показваше онзи вид безразличие, при който на сестрите не им е хич през онази работа за олигавените и обладани от слабоумие обитатели на приюти, които току-що са се насрали.
— Добре ли спа, Pibe? — тихо запита той.
Вдигнах поглед и прошепнах почти безмълвно:
— Да ти го начукам.
След това се претърколих и започнах да обискирам трупа. Пъхнах портфейла на сеньор Брут — името, което прочетох от колумбийската му шофьорска книжка, беше Луис Гарсия — и пистолета му в раницата на Бумеранга и му подадох и автомата. След това се заех да местя тялото му. Не исках да го оставям там. Исках да го вкарам под вода, където щеше да е по-трудно да го намерят.
Да, това означаваше, че едва ли щях да лазя и наблюдавам вилата, макар много да исках. Но не можех да оставям такова очевидно доказателство за присъствието ни. Ако задникът изчезнеше, може хората на Гуилям да помислят, че просто се е удавил. Всъщност нямаше голяма вероятност да си помислят точно това. Но пък определено беше за предпочитане пред това да оставя трупа на сеньор Брут в храстите, където със сигурност щяха да го намерят неговите compañeros77.
00:02. Прегледахме скривалището на сеньор Брут. Добре го беше запасил, от което разбирах, че щеше да кара дежурство цялата нощ и не очакваше някой да го смени. Имаше бинокъл, цигари и пакет сладки кифли, два допълнителни пълнителя за автомата и два термоса сладко кафе, подредени в правилна редица до брезентово столче. Реших да оставя всичко недокоснато освен бинокъла, автомата и резервните пълнители, които определено можех да използвам тази вечер. Подадох ги на Бумеранга, който ми помогна да вдигна трупа на сеньор Брут на раменете си. Внимателно и най-важното тихо се отправих към брега. Извадих петметрова верига от „Патриция Десенс“ и увих тялото на сеньор Брут с нея. След това го довлякох във водата, избутах го до средата на реката и го оставих да отплава надолу в бавното течение. После се върнах до мястото, където ме чакаше Бумеранга.
00:12. Огледахме западната страна на стената на вилата. Тя си беше съвсем класическа южноамериканска стена: три метра висока, вероятно от железобетон и измазана с бял, ръчно нанесен гипс. На всеки ъгъл имаше стълб с халогенни прожектори, които светеха надолу в двора. Отгоре на стената имаше навита бодлива тел и парчета натрошено стъкло, за да стане нападението още по-трудно. Но не и за хора като мен. Аз просто се изкатерих на едно удобно дърво, два от чиито дебели клони висяха поне метър над стената за панорамен оглед на двора.
Добре, добре: тъй като тази книга е роман, няма проблем да призная, че това, което току-що ви казах, е пълна измислица. Ще бъда напълно искрен. Не се изкатерих. Съвсем не. Използвах всеки един от уморените, изпитващи болка мускули в мнострадалното ми тяло, за да се изкача метър по метър, дециметър по дециметър, сантиметър по сантиметър, милиметър по милиметър нагоре по петте метра гладка кора, през гъстите и неприятелски настроени трънливи клони и остри като бръсначи листа.
Да се катериш по дърво не е лесно, ако в китката ти пулсира болка. Нито пък ако нямаш подходяща екипировка, като котки или пък широк кожен катерачески колан и меко въже, с което да се придържаш към ствола. Да се катериш по дърво в Аржентина, където листата на биологичния вид дърво, по което се катерех, изгаряха кожата ми при всеки допир в някое от тях и където клоните бяха пълни с петсантиметрови тръни, остри и здрави като пирони от скъпите, и където кората беше мазна като червата на елен, беше АШЛМК, което, вероятно се досещате, означава абсошибанолютно много кофти. Да не говорим, че моето О278 положение беше влошено от факта, че работех във вражеска територия и не можех да вдигам шум, който би довел до разкриването ми.