Когато се нагласих в чатала на дървото, направо се тресях, мамицата му. Лицето и вратът ми пареха от проклетите листа и тръни. Ризата ми беше разкъсана. Усещах дясната си ръка така, сякаш държа шепа бял фосфор. А левия ми крак? Посрани боже, левият крак ме болеше повече, отколкото дясната ръка. Насилих се да овладея виенето на свят и паренето и опитах да поставя тялото си под контрол, с което искам да кажа, че насилих мозъка си да блокира болката и раните и да се съсредоточи върху ШИБАНАТА РАБОТА.
Изпълних едно упражнение за дишане в стил зен, за да се успокоя. След това се проверих, защото в дясното си бедро продължавах да усещам изключителна, пулсираща болка. Прокарах ръка по дънките, намерих проблема, посегнах и с десния си палец и показалец изтръгнах един голям трън от бедрото си. Ох, е, усетих го. С което искам да кажа, че в момента се почувствах много жив.
Но нямаше време да славя живота. Надникнах над стената в двора. Честно казано, не се виждаше много, но пък имаше много за гледане. Нека обясня. Задният двор беше пуст, освен трите коли: лъскав черен ландровер, петметров бял камион на „Федерал експрес“ и добре познатото ни раздрънкано пежо, което в сумрака изглеждаше анонимно тъмно, но вероятно беше шоколадовокафяво на цвят. Разпознах две от тези три превозни средства, а, надявам се, и вие.
Пипнах те, Гуилям.
Помните ли какво ви бях казал за контранаблюдението? Не помните? Значи сте лайномозъчни тъпаци, които трябва да ходят на курс по четене и помнене. Но тъй като сте платили добри пари за тази книга, ще трябва да повторя. Добре: казах ви, че същността на контранаблюдението е да останеш постоянно нащрек. Накратко, това означава да запомняш подробности и да не ставаш самодоволен. Нашето самодоволство е в корена на всяка успешна терористична операция.
Видях какво мислеше Гуилям — вие също трябва вече да сте разбрали. Всеки ден по едно и също време камион на „Федерал експрес“ спираше на около триста метра пред посолството, докато шофьорът си оправи документите. Първия път вероятно охраната го е видяла. Също и втория, третия, четвъртия. Но на третата седмица е станал част от околния пейзаж. Камионът на „Федерал експрес“ беше просто още едно от нещата в ежедневието. Беше станал невидим.
Така точно, приятели, работят терористите в реалния живот, онези терористи, които наистина си знаят работата. Не действат импулсивно и не провеждат импровизирани удари. Те разбират от операции. Събират сведения. Правят си домашното. Приспиват ви до леност, безразличие и мързел. И след това, когато не се пазите, нападат. Помните: казал бях на старшина Джариел за кучкаря. Не бях споменал за камиона на „Федерал експрес“, защото и аз го бях приел като още един редовен елемент на ежедневието. Бях нарушил собствената си божия заповед за войната със специални методи. Дори и аз, чието познаване на контратероризма е ненадминато, бях допуснал греха да си въобразявам.
Не знаех само как ще удрят посолството. Дори и шибаният камион на „Федерал експрес“ да беше пълен до козирката с експлозиви, пораженията на сградата щяха да бъдат минимални, защото тя се намираше далеч от улицата. Дори и най-мощната бомба-камион не би свършила работа, ако не може да избухне в сградата, за да увеличи силата на експлозията, а посолството се намираше на сто метра от бордюра, или почти четиристотин метра от мястото, в което камионът паркираше всеки ден. А знаех, че няма да променят мястото на камиона при нападението, защото промяната може да ги издаде.
Ето и друг фактор, за който не знаех: дали камионът тук беше същият, който виждах при посолството, с което шофьорът ставаше съучастник, или пък беше заместител, който Гуилям и хората му щяха да използват само веднъж.
00:19. Имаше само един начин да разбера. И той включваше значително количество болка. Но първо исках подкрепления. Направих мълчаливо сигнал на Бумеранга с ръце, докато разбра какво искам и какво ми трябва. Отговори с кимане нагоре-надолу, след което изчезна в храстите. Аз се съсредоточих върху вилата и задния двор. Не исках да ме снимат на видео или да активирам разни детектори за движение.
00:24. Прекъснах оценката си, погледнах надолу и видях Ранди и Таймекса, търпеливо застанали до ствола на дървото. Не ги чух да приближават, което ви дава представа колко ги бива в занаята. Оставих пръстите си да говорят няколко секунди. Ранди кимна, след това свали лекото въже от раницата си, зае се да прави нещо с него около минута, а после го нави, завърза краищата му и го хвърли към мен. Аз го хванах на втория път. След това, преметнал въжето през врат, бавно отидох напред по дебелия клон, като се придържах, доколкото е възможно, защото пружиниращото дърво мърдаше под тежестта ми. Докато бавно се придвижвах напред, Бумеранга, метнал на гръб пистолета на Ранди, се изкатери по хлъзгавата кора на дървото много по-бързо от мен, заобиколи тръните и се настани в чатала на дървото.