Ракетите в контейнерите си бяха от най-модерния вариант А1, заменени през деветдесетте години от ТОК А2 и ОК 2Б. Но за разлика от модела от седемдесетте години, които отнемаха много време за презареждане, този подобрен модел можеше да изстреля три ракети за по-малко от деветдесет секунди. А дори без да има качествата на последния модел, този не беше оръжие, с което можеш да се ебаваш. Пробива метър броня (или бетон), преди трите и половина килограма силен експлозив да се взриви. Човек трябва единствено да държи целта в мерника и ракетата прави останалото. Тук става дума за преносимо, ефективно и надеждно оръжие.
Не беше нужно човек да е атомен физик, за да се досети за смъртоносния сценарий. За нападение с такива ракети има контрамерки, но посолството не беше снабдено. Значи щеше да е лесно: истинският камион на „Федерал експрес“ ще бъде причакан. Този, фалшивият, ще тръгне на негово място. Щеше да спре на обичайното си място, на четиристотин метра от посолството. Тангата щяха да отворят задната врата. И в този момент щеше да бъде изстреляна ракета — вероятно право в кабинета на посланика на втория етаж. Ракетата щеше да пробие устойчивото на куршуми стъкло, да влезе в кабинета и да избухне. Три и половина килограма експлозив не е много, но щеше да е повече от достатъчно, за да направи на чакъл всичко в апартамента на посланика.
Докато хората в посолството разберат какво става, щеше да лети втора ракета, може би към четвъртия етаж, където посолството помещаваше своите далекосъобщителни съоръжения. Тази ракета щеше да повреди оборудването и да убие телефонистите и шифровчиците. Третата ракета можеше да бъде изстреляна навсякъде. Нямаше никакво значение къде. А след това с помощта на семтекса и детонатора тангата щяха да минират шибания камион и да се чупят. В края на краищата щяха да са изстреляли три ракети за минута и половина и знаеха, че шибаните полицаи нямаше да пристигнат още две и половина минути, защото вече бяха проверили времето за реакция. А когато полицаите пристигнат и опитат да отворят шибания камион, той щеше да направи „бум“, да унищожи доказателствата и да убие полицаи, хора от охраната, морски пехотинци или зяпачи, оказали се достатъчно глупави да се приближат.
Колкото повече мислех за това, толкова по-горещо ми ставаше. Откровено казано, шибаняшки много ми е писнало от задници като Гуилям и брат му. Още повече ми е писнало от политиците лайна, които не позволяват на хората като мен да действат инициативно и да го начукват на лошите, преди те да го начукат на нас. В това няма никаква логика, мамка му. Искам да кажа, защо винаги трябва да чакаме да бъдат убити невинни хора, за да реагираме? Предпочитам да бъда инициативен и да спасявам живота на хората.
Но ние не работим така. Мисля си, че една от причините е свързана с идеите, които Америка има за справедливостта. Аз наричам това синдрома на Самотния рейнджър88. Струва ми се, че ние, американците, винаги смятаме, че трябва да носим бялата шапка и да се бием честно. Както каубоите-герои от уестърните от тридесетте и четиридесетте години като Кен Мейнард, Хут Гибсън, Боб Стийл и Рой Роджърс. Спомняте си ги: когато лошият извади нож, героят си хвърляше пистолета и се биеше с нож. Ако лошият загубеше ножа си, героят също захвърляше своя нож и с голи юмруци побеждаваше злодея в черна шапка.
Е, да ме прощавате, но този начин на мислене си го наврете отзад. Ако някое копеле ми излезе с нож, ще го застрелям, минетчията му с минетчия. И ако си загуби ножа и ме нападне с юмруци, аз пак ще го застрелям, минетчията му с минетчия. Аз не се бия честно. Аз се бия, за да ПОБЕДЯ. И точно така трябва да се държим в този голям и предимно неприятелски настроен свят: трябва да се бием така, сякаш искаме да победим, а не сякаш сме някакви префърцунени путкогъзи пресвети добродушковци.
Вече съм ви казвал колко далеч отиват звуците нощем. Човешки шепот може да бъде дочут на шестдесет метра разстояние. Е, представете си следователно колко шумно беше гърленото ръмжене на дизеловия двигател на „Патриция Десенс“, който изпръхтя, изкашля се два пъти и след това зарева с пълна газ.
О, мамка му, по дяволите и Дики да върви на майната си. Не бях ли пребъркал проклетия капитан? Очевидно не, защото беше успял да се отвърже, да се откачи от пристана, да запали двигателя и да се чупи в нощта с товара си, какъвто и да беше той, плюс сандъците, които вдигнахме от дъното и складирахме на палубата. Таймекса реагира, сякаш възнамеряваше да скочи и да побегне към пристана. Спрях го със сигнал с ръка. Нуждаех се от него — и от огневата му сила — там, където си беше.