Защо ли? Защото не минаха и петнадесет секунди, преди да се включат лампите в двора и онези pelotudos да изтичат навън.
PNU — pelotudo numero uno89 — излезе през вратата, закачил на рамо автомат „Узи“ и стиснал в ръка огромен „Глок 21“, калибър 45, чийто червен лазерен прицел се местеше насам-натам пред него. Не му трябваше повече от половин секунда, за да види, че задната врата на камиона е отворена и че неговата ракета се вижда.
Спря. Замръзна. Люшна своя pistola дясно на борд, после ляво на борд, като червеният лъч на лазерния прицел търсеше цел. Да, определено лош ход да стоиш на открито. Но пък нали онзи затова беше pelotudo, а аз — Свирепия Воин®.
Защото, докато дойде, ние с Бумеранга и Ранди бяхме се прикрили, като внимавахме да не хвърляме никакви сенки, които биха ни издали. Отбележете впрочем, че не казах, че сме се скрили.
Има разлика между прикриване и скриване. В холивудските филми винаги виждате как героят се скрива зад стена, врата или нещо подобно, когато почне стрелбата. Да се скриеш е добре, защото хората не могат да улучат онова, което не виждат. Но познайте нещо, приятели: в тези дни на евтино строителство куршумите преминават през стени, врати, а дори и коли. Освен това тук, в реалния свят, където повечето от лошите са от школата на стрелците, които се молят да улучат нещо, без да гледат, същите те изстрелват цял пълнител в една врата, стена или кола. И е вероятно някой от тези куршуми, подпомогнат от мистър Мърфи, да ви улучи пряко или от рикошет.
Затова най-доброто нещо е да си намерите такова прикритие, което няма да бъде пробито от вражеския куршум. Бумеранга например се беше сплескал към задната страна на пежото. За да го улучи, куршумът, дори от големите, тлъсти, тежки патрони на тъпо копеле номер едно — трябваше да пробие предната част на пежото, да премине през двигателя и да продължи чак до задната врата.
Ранди се изгуби от полезрението ми и се просна в далечния край на камиона, където можеше да пострада от рикошети, но не беше уязвим от директни попадения.
А аз? Предполагам, че съм от онези, дето искат да правите каквото казват, но самите те не го правят, защото останах в камиона, клекнал зад триножника без прикритие, освен сандъка с ракетите, който представляваше херметичен пластмасов контейнер метър на осемдесетина сантиметра.
Но в този момент вече бях в режим прицелване, докато онзи все още търсеше евентуален враг. Мерникът на оръжието ми беше центриран върху гръдния му кош, а бузата ми се беше сляла идеално със сгъваемия приклад. Когато ръководех „ТЮЛЕН-Група 6“, бях обучавал стрелците си да целят гръдния кош. В наше време, когато повечето от лошите носят противокуршумни жилетки, човек стреля по главата или в чатала. Но тъпо копеле номер едно беше облечено в риза с къси ръкави, отворена до средата на гърдите му, и отдолу се виждаше кожа. Затова центрирах ярката оранжева холографска точка в гръдния кош на тъпото копеле — в района, където под гръдните мускули аортата и горната куха вена помпат кръв към и от сърцето, изпуснах леко дъх, натиснах спусъка и изпратих залп от три куршума.
Първите два звука бяха трио бързи щракания от ударника на моя автоматичен пистолет и дрънкането на гилзите. Гръдният кош на тъпо копеле номер едно избухна. Пистолетът падна от ръката му и изтрака на плочките. Устата му се отвори. Аз отново се прицелих и изстрелях друг залп от три куршума, този път в главата (мога да съобщя, че шибаният пистолет се държеше като мечта), и онова, което остана от него, падна назад и се строполи пред вратата.
Някой в хасиендата извика:
— Hector — que pasa?90
Хектор, разбира се, нямаше намерение да отговаря. Затова извиканият въпрос беше последван от онова, което можем да наречем очебийна тишина.
Очевидно другите pelotudos не бяха такива тъпи копелета, както своя покоен compañero, защото не показаха своите hocicos91 навън, за да проверят.
Не, вместо това стреляха с надеждата да улучат нещо. На пълна автоматична стрелба. Стана нещо като шибаното нашествие в Нормандия, или голямата сцена от филма „Жега“ с Робърт де Ниро и пукотевицата при обира на банката в Лос Анжелос. Големите врати се пръснаха. Стъклото на шибаното пежо се пръсна на милиони парченца.
И нека ви кажа: тук беше ШУМНО. Нещо, което никой не ви казва за близкия бой, е колко е шумно. Тези стреляха с оръжия без заглушители — по звука съдех, че са „Узи“ — в режим пълна автоматична стрелба. Помислете за шума като за този, който вдига едър рокер с мотоциклет „Харли“. Умножете по две децибелите. И сякаш шумът не стигаше, онези стреляха с истински куршуми. Това не беше някакъв шибан филм. В шибания камион имаше експлозиви. Някой свиреп воин може да бъде убит тук. Парченце от нещо ме удари по ръката. Избърсах кръвта по нея и се проснах на пода в опит да стана невидим.