Ето ви един закон от физиката: изстреляйте ракета в затворено пространство и експлозията ще ви нарани. Сякаш за да докаже закона, сътресението ме захвърли по лице към стената. Но имах късмет: шибаният въздушен удар унищожи кабината на шофьора, не мен.
Според един свитък разсекретени документи ракетата А1 изминава до триста метра през първите две секунди полет. Тази ракета се взриви с невероятно сътресение само за половин секунда (ако трябва да съм абсолютно точен, петдесет и три стотни от секундата), след като я изстрелях.
Това, приятели, е причината ракетата да изисква шестдесет и пет метра полет. На осемнадесетата стотна от секундата след пускането се задейства взривното устройство. На 0,53 секунда обезопасителният и взривяващ часовник поставя детонатора в съосие с бойната глава.
И точно в този момент нещата станаха интересни. Вижте, в бойните глави от първо поколение за тези ракети има само към два и половина килограма експлозив. Това не е много. Затова, ако съдя по размера на експлозията — а тя беше огромна, — сигурно ракетата е стигнала чак в кухнята и е улучила някоя от четиристотинлитровите бутилки за газ пропан, с които в тази част на света си захранват готварските печки. Защо ли? Защото взривната вълна беше толкова силна, че вдигна шибания покрив от проклетата хасиенда.
Добрата новина не свършваше тук. Останалото следва: гореупоменатата огромна като хуя ми експлозия беше последвана от многобройни писъци на тъпи копелета. Предполагам, това означаваше, че най-после съм привлякъл вниманието им по начина, по който аз обичам да привличам внимание.
Време за представление. Хванах пистолета си, изскочих от камиона и се хвърлих в дима, а Бумеранга и Скапания Ранди ме следваха по петите. Вътре усетих остър мирис: смес от силен експлозив, горяща пластмаса, обгоряла човешка плът и кръв. Това беше миризмата на ВОЙНАТА, а аз я обичам. Прекрачих прага с готов за стрелба пистолет и показалец на скобата на спусъка, като напредвах бавно, крачка по крачка, и се насилвах да се движа, за да не се блъснат моите момчета в гърба ми, и през цялото време си припомнях основни положения. Оглеждай и дишай. Не гледай в една точка. Мърдай си шибаните очи. Оглеждай и дишай.
Оглеждай и дишай. Оглеждайидишай. Оглеждайдишай. Оглеждайдишай. Забелязах движение дясно на борд от себе си. Пистолетът ми се вдигна нагоре и мерникът намери цел. Натиснах спусъка и прерязах един от колумбийците по диагонал — девет куршума от бедрото до рамото. Падна зад един горящ диван. Прескочих дивана, като си опърлих брадата, и вкарах трикуршумен залп в главата му, за да съм сигурен, че ще остане където е.
— Отивам надясно — това беше силният фалцет на Бумеранга. Аз се извъртях точно навреме, за да видя как двамата с Ранди изчезват в гъстия дим към главния апартамент.
Чух шум вляво от мен, извърнах се, изстрелях два куршума в движение, инстинктивно си поех дълбоко дъх — от гъстия кафяв дим на шибания диван. Пареше адски силно, когато влезе в дробовете ми — сякаш бях поел свирепоразмерна глътка киселина. Но човек трябва да диша. Опитах да клекна на палубата, където въздухът беше по-чист. Но нямаше голяма разлика, защото от въздуха ми се виеше свят и ми се приповръща. Да, но какво толкова? МКН93, нали така?
Продължих напред към остатъците от сводестата врата към кухнята и частта за слугите. От степента на щетите и огъня, който гореше неконтролируемо в тази част на къщата, прецених, че отивах към частта на къщата, в която беше избухнала ракетата.
Оглеждай и дишай. Оглеждай и дишай. Влязох в нещо, което трябва да е било стая, край парченцата от онова, което само преди минути трябва да е било телевизор с голям екран в огромен дървен ъгъл. Прекрачих долната половина на един колумбиец. Очевидно този pelotudo беше разкъсан на две от експлозията. На метър встрани видях през сгъстяващия се дим остатъка от тялото му. Червата му се бяха разплескали по стената срещу мен.
След това забелязах някакво движение вдясно от мен и инстинктивно стрелях натам.
Скъпи читатели, отбелязвал ли съм някога колко важно е да се броят патроните?
Разбира се, че съм отбелязвал това много пъти. Казвате, че сте взели този урок присърце. Добре тогава: колко патрона бях изразходвал до момента?
Оглушителна тишина от вас, задници такива. А, най-после един треперлив гласец признава, че не сте съвсем сигурни колко патрона бях изстрелял тази вечер.
Е, ето какво мога да кажа за този кратък диалог в Сократов стил: и аз не знаех. Стрелях веднъж, а после затворът на шибания пистолет застана в отворено положение. Така разбрах, че съм свършил патроните. Край. Суша. А всички ние знаем, че не носех резервен пълнител.