Само дето схемите на листа хартия, който държах в ръце, показваха, че всеки нещастен гъз, който пъхне картончето с означение „А“ в прореза „Б“ щеше да се самовзриви. Не беше никак зле: първо наемаш куп задници да убият голям брой американци, а после ги прецакваш и ги караш да се погрижат да се самовзривят, преди да бъдат заловени и разпитани.
Според графика, който Гуилям беше оставил след себе си, онези pelotudos трябваше да наблюдават посолството през следващите петнадесет дни чрез разхождача на кучета. Трябваше да извършат нападението с реактивните снаряди на шестнадесетия ден. От една надраскана от ръката на някой pelotudo бележка се разбираше, че сеньор Гуилям, нямаше да им се обажда повече. Те трябваше да действат без отказ и колебание на Ден Шестнадесети. Това ми трябваше: фактите, които доказват вината, се намираха точно под носа ми. И двамата братя Кели бяха виновни точно колкото си мислех. И по тази причина имената на Джери и Гуилям влязоха в списъка на смъртните присъди, който нося в главата си.
Документите ме убедиха също, че независимо от тиктакането на часовника, сега имахме груба идея кога е важният ден: след две седмици и два дни. Имаше смисъл: ако Гуилям щеше да прехвърли ракетите от „Патриция Десенс“ на своята яхта, нямаше да се случи нищо, докато „Балтай“ не пристигне до мястото, където щяха да използват ракетите срещу британска/американска цел, за която знаехме от прехванатия в кръчмата разговор, че ще гарантира многобройни жертви от ингилизки и янки произход.
Докато разсъждавах над информацията и налагах наказания заедно с Бумеранга, Скапания Ранди и Таймекса, се почистихме и се погрижихме за разнообразните им натъртвания, цицини и охлузвания. Със своите се заех едва след като те бяха се почистили и позакърпили. Огледах отражението си в огледалото в малката задимена баня, след като излязох от душа. Какво да ви разказвам за цветовете синьо и черно (и пурпурно, и зелено, и жълто като горчица, и червено). Представлявах нещо като жива боксова круша. Мога да добавя също, че се чувствах точно като такава.
Но нямаше време да давам оценка на болката. Предстоеше ми твърде много работа. И, както се оказа, малък срок за действие.
Още преди да се заема със своите цицини и охлузвания, нападнах телефона, за да се свържа с Нод. Не беше лесно: измина повече от час, преди гласът му да изръмжи по линията:
— Да, скипере?
— К’во става, Нодстър?
— В движение сме, скипере, тичаме. Нашето момче стана преди шест часа и се чупи.
— Знаете ли къде е?
— Не.
Това определено хвърли прът в колелата на спретнатия ми сценарий.
— Мамка му!
— Амин, скипере. Джер…
Прекъснах го:
— Без имена. Без имена.
— Ясно. Нашият човек отиде сам с кола до летището в Нортхолт.
— Нортхолт. Къде е това, по дяволите?
— Западно от града. Близо до Ъксбридж.
И това не ми помогна много. Честно казано, хич не ми пукаше на ръждивата пишка къде се намираше шибаното летище.
— Е, Нод. Докладвай ситуацията. Кажи ми важните неща.
Чух го да си поема дълбоко дъх, за да се съсредоточи върху мисията. След това събра мислите си и продължи с прости разказни изречения:
— Проследихме го. Без проблем. Дигър се метна на едно колело и го изпревари до летището с петнадесет минути. Така го хванахме в скоба. Но оня кучи син не търсеше самолет. Качи се на един частен хеликоптер. Един от хората на бригадния генерал отиде в контролната кула. Казали му, че целта лети за Станстед.
Станстед. Знаех всичко за Станстед. Това беше третото по големина летище в района на Лондон. Намираше се право на север от града, близо до шосе „M-11“. И точно там Джери Кели държеше частния си самолет.
— И?
— Проследихме го, но сбъркахме. Бях оставил Найджъл в Станстед да наглежда самолета, който нашият човек държи там. Но оня не се качи на него. Чакаше го един „Гълфстрийм ІІІ“ със загрети двигатели. Пилотът беше представил маршрут на полета до Орли, Париж.
— И?
— Измъкна се, преди да успеем да направим нещо. Аз се свързах с французите. Обадих се на стария ти приятел Жак Лили от френската антитерористична група. Той ми каза, че онези не са пристигнали.
Казах на Мик какво ми предаде Нод. Той посегна към телефона и каза на Нод едно име и телефон в Херефорд, където се намираше 22-ри полк на САС.