— База до щурмоваци. Още една цел върви към вас.
Погледнах към далечния край на тесния коридор. Да ми го начукат: светлината на асансьора беше зелена, а стрелката сочеше нагоре. Защо, по дяволите, не бяха спрели човека, който се е качил? Защо, по дяволите, не го/я бяха грабнали и измъкнали извън сградата? Отговорът бе, че това нямаше никакво значение, мамка му, защото не му беше времето и мястото за обвинения. Проблемът беше непосредствен и трябваше да се заема с него веднага, защото бяхме много, много далеч отвъд шибаната повратна точка. Нямаше как да се върнем обратно на стълбището, без да вдигнем от онзи шум, който да предупреди кофти копелетата в апартамента-цел въпреки пневматичните чукове навън. Но със сигурност щях да пръсна нечий лайнен задник, след като свършим. Това да не е вечеринка за аматьори бе?
Направих мълчаливо сигнал на Бил, Джил и Анди да паднат и да останат така. След това с ръце казах на Нод, Бъч и Бумеранга какво да правят. Получих три вдигнати нагоре палци. Мамка му, това го бяхме правили най-малко на три континента. Бумеранга сложи оформения заряд на палубата и тръгнахме с двойна скорост от вратата на апартамента към асансьора. С Бъч заехме позиция ляво на борд. Нод и Бумеранга се подредиха дясно на борд. Аз натиснах ухо до студената метална врата и се заслушах в електрическото бръмчене на двигателя, докато кабината наближаваше.
Спря. Отдръпнах се. Вратата щракна, след което се отвори отвътре.
Не чаках. Метнах се в асансьора и се озовах лице в лице с… Дамата от асансьора. Дамата от асансьора беше едно много изненадано младо гадже на тридесетина години, което носеше тъмносиня барета върху гарвановочерните си кичури и дълъг до глезените лоден. Очите й, пълни с уплаха, когато ме видяха, бяха изумруденозелени.
— Господи! — възкликна тя на отличен аристократичен английски. — Какво, за бога, правите?
Реакцията й не беше неочаквана. В края на краищата сигурно съм бил голяма гледка: шапка с дупки за очите и устата на лицето, очила върху сините ми очички, автомат със заглушител на рамо и бойна жилетка, пълна с разни неща.
Но нямаше време да й обяснявам или да й казвам, че има хубави очи. А да не споменаваме факта, че не можех да знам дали тази мадмоазел е една от тях, или е просто невинен случаен минувач на НМНВ12. И така, преди да успее да реагира или, което е по-важно, да изпищи, аз я завъртях и стиснах длан върху устата й. Бумеранга пристъпи, хвана пазарската чанта, пусна я леко на палубата и я огледа бързо, за да е сигурен, че тя не носи експлозиви или други смъртоносни неща. Не носеше. Докато той правеше това, аз пуснах Дамата от асансьора в бърза и лека несвяст с помощта на използваната от полицията в Лос Анжелис приспивна хватка.
Тя се бореше, но само няколко секунди. След това спря. Пуснах я и тя се свлече на палубата. Измъкнах я от асансьора и я положих на пода, където Нод и Бумеранга чакаха, за да залепят с лента ръцете и краката й. Когато се свести, цялото това упражнение щеше да е свършило, щях да се извиня за рязката си увертюра и да изгладим нещата. Може би дори щях да я поканя да излезем на чашка, или още по-добре, на напитка по неин избор в приятна кръчма. След това се обадих на Мик и му изясних, че ми трябва един от неговите хора да се качи и да я прикрива, докато ние влизаме. Да, хубава беше. Но нямаше да рискувам.
Гласът на Мик се чу троснато:
— Не мога да се заема с това точно сега, Дик — тук ситуацията е много кофти. Онзи от Уайтхол е на телефона и ми създава големи трудности.
Със сигурност онзи, на политическия пост. Шибани бюрократи. Искат да управляват всичко, до най-дребния детайл.
— Кажи му да върви на минетчийската си майна.
От това Мик не се развесели.
— Коментарът ти прозвуча по високоговорителя, Дик.
Още малко свиреп чар. Мамка му. Начукаха ни го. Но не възнамерявах да оставя Дамата от асансьора сама. Погледнах Бъч.
— Оставаш с нея.
Лицето на Бъч изгуби всякаква жизненост. Автоматът му падна на ремъка. Но се подчини.
— Слушам, скипере.
След като овладяхме тази ситуация, беше време да се връщаме на работа. Тръгнахме по коридора. Бумеранга си взе формования заряд, който изглеждаше като низ бели кренвирши от стиропор, свързани с триметров силно избухлив детонационен кабел, и го нагласи около старата боядисана дървена врата. Ние се наредихме под ъгъл четиридесет и пет градуса от страната на пантите. Аз натиснах бутона „разговор“ на радиоапаратчето си три пъти в бърза последователност, за да известя всички, че влизаме. Едва тогава Бумеранга нагласи детонатора и жиците.