— Тук има нещо важно, полковник — каза. — То трябва да бъде разбрано.
— Осъзнавам думите ти, Робърт. Но, честно казано, трябва да тръгваме скоро.
— Ще тръгнете, полковник. Но първо трябва да разберете взаимоотношенията, на които почива помощта ми. Господин Оуен е спасил живота на баща ми — и фактът, че е направил нещо толкова лишено от егоизъм, винаги е бил от значение и ме е мотивирал силно…
— Дик — прекъсна го Мик, — Робърт не е бил в армията. Учил е в Хароу и Кеймбридж като баща си. Тузар е. Винаги знае кой нож и коя вилица да използва. Сега работи сам — съвсем сам. И затова не разбира колко можеш да се сближиш с някого, особено като споделяш една спалня и сереш заедно с него в някоя Едемска градина някъде в Петия свят.
Ясно. Мик имаше право, разбира се. Младите мъже като Робърт Евърс не разбират, че няма друго изживяване, което сближава хората повече от това да си бил с някого заедно под обстрел като част от бойна единица в бойна мисия. Концепцията да загинеш за приятеля си е доста непозната на повечето млади хора. Днешните деца рядко срещат хора, които желаят да заложат живота си за своите приятели. Но не е сега времето и мястото да започваме монолог за жалкото състояние на страната ни.
— Господин Оуен, аз просто искам да разберете мотивацията ми — каза Робърт Евърс.
— Твоята мотивация? — Мик беше очевидно объркан.
— Аз дори не мога да се бия до вас, както баща ми — продължи Евърс. — Но мога да се бия до вас по своя начин.
Сега всичко се изясни. Лицето на Мик придоби по-меко изражение.
— Разбирам те, момче — повярвай ми, разбирам те.
Робърт Евърс въздъхна с облекчение.
— Добре. В такъв случай вземете това — с поздрави от баща ми, и го използвайте добре.
Евърс извади половин дузина френски паспорти от вътрешните джобове на сакото си и ги сложи на масата.
Аз взех най-горния и го разгледах внимателно. Беше издаден на името на Мартин Троасгро. Цветната снимка на Бумеранга — едната от онези, които Евърс беше поискал — бе ламинирана и подпечатана професионално с холографски печат Republique France96, като по-близък до истинския не съм виждал. Онзи, който го беше направил, си знаеше работата не по-зле от нашия майстор на документите в ЦРУ, Фреди Фалшификатора, защото работата беше отлично свършена, чак до компютъризираната кодова лента на Европейския съюз, ламинирана на предната корица на паспорта, която позволяваше той да се чете като кредитна карта. Онемях. Разлистих купчината, докато намеря собствения си паспорт. Аз бях станал жабар на име Макс Берто. Мик Оуен беше Серж Ивер. Останалите също имаха други имена. Във всеки паспорт имаше валидна туристическа виза.
— Баща ми каза, че следващия път, когато минавате през Париж, той черпи шампанското.
Мик също онемя. Накрая успя да проговори:
— Колин ли го е казал? Как успя да се справиш за толкова кратко време?
Робърт присви очи.
— Предполагам, че трябва да наречем това семейна тайна — отвърна той загадъчно. — Баща ми каза „Прави каквото ти кажат, дрипав боклук такъв“.
Бузите на младежа веднага се наляха с червено.
— Това бяха неговите думи, господин Оуен, не моите и той ми заръча да…
— Разбирам, Робърт, разбирам — каза Мик с паспорт в ръка и все още невярващ какво огромно нещо бяха направили за нас. И в този момент изражението му се промени. Току-що беше осъзнал, че старият му приятел Колин Евърс не е просто разкошно живеещ инвестиционен банкер с голям апартамент до „Шанз-Елизе“, а че вероятно това е НОП (неофициално прикритие) за много старши офицер от разузнаването в SIS, британската разузнавателна служба, позната още като „МИ6“, и че Робърт беше последвал избраната от баща си професия.
Но никой нямаше да споменава и дума за това. Нито сега и тук, нито никога. Ничие прикритие нямаше да бъде компрометирано заради нас.
Робърт Евърс наруши тишината.
— Предложението ми към всички вас — каза — е да се качите на кометата за Монтевидео. Там можете да си вземете визи за Уругвай. Самолети на компанията „KLM“ летят до Амстердам през Бразилия. „Плунка“, което е националният превозвач на Уругвай, лети до Мадрид, като спира в Рио де Жанейро. Както и да е, ще се върнете в Лондон до шестдесет часа, без никой да разбере нищо. Оттам, господин Оуен, ще се оправяте сами.
Част трета
Страдание
Глава 16
09:19. Стигнахме Монтевидео и преминахме през митницата и емигрантската служба без инциденти. Вече знаехме, че документите са добри. Но не исках да заминавам за Лондон веднага, защото в тази част на света имаше още малко недовършена работа. Първото нещо беше да се регистрираме в хотел на име „Ла Сима“ в старата част на града. Това беше западнал хотел с две звезди, студена и гореща курва на всеки метър във фоайето, мазни килими, стаи, вмирисани на цигари, и старомодни телефони с шайби, модел около 1966 година. Опитах да се свържа с Нод по мобилния телефон. Но очевидно мистър Мърфи беше успял да се промъкне с нас, защото не успях да се свържа. Чувах единствено неясно записано съобщение, че или собственикът на телефона, който набирах, го е изключил, или е в зона извън обхват и не може да приеме обаждането. Прекратих опитите и се обадих на старшина Джариел.