— Просто минавам, Рамона. Нашият общ приятел отвъд реката предложи да се срещнем.
— Хей, наричай ме Рей — провлачи тя с акцент като от Ню Джърси, много подобен на моя. — Ние от Ню Джърси трябва да се поддържаме.
— Така е.
Попитах има ли време да се срещнем още сега, тъй като разписанието ми е доста натоварено.
— Може.
Чух шумолене на хартия.
— Сега е дванадесет и двадесет. Чакай ме след двадесет минути пред Иглисиа Матрис. Това е на западната страна на плаза „Конститусион“.
Погледнах си часовника, за да съм сигурен, че показва същото като този на Рей, а после се вгледах в туристическата карта под издрасканото стъкло върху бюрото с разкривени крака и намерих ВП98. Дотам имаше шест-седем минути път. Така имах време да намеря Нод и да видя какво е намислил Джери Кели.
— Става — казах. — Как ще те позная?
— Не се притеснявай, Джони — отговори Рей Лойд, като гласът й вече беше съвсем делови. — Аз ще те позная.
12:24. Нод все още не се обаждаше. Нямах представа какво ставаше там, мамка му, но нямах време да проверявам, а моята treffe с госпожица Рей Лойд отстоеше само на седемнадесет минути време.
Какво? Казвате, че току-що съм казал, че площадът е само на шест-седем минути път. Прави сте. Но аз никога не отивам направо на среща. Не и ако в района е възможно присъствието на врагове. Знаех ли, че някой ще ме следи или че ще следят Рамона? Не, не знаех. Но не мислех да рискувам. И за да съм сигурен, реших да премина един кратък МУН99, за да видя дали присъствието ни е отчетено от местните власти, или пък от американското посолство.
12:27. Успях да мина през фоайето, без да привлека вниманието на обществеността. След това натиснах предната врата към ярката слънчева светлина и тръгнах бавно за срещата си с Рамона. Но не бях сам. Тридесет секунди след мен Скапания Ранди излезе от вратата в ролята на контранаблюдател, за да е сигурен, че не водя нежелана компания на срещата си.
Повечето улици и булеварди в Монтевидео са разположени в спретнати правоъгълници. Затова излязох от „Ла Сима“, свих наляво и тръгнах по авенида „Вашингтон“ в източна посока, към площад „Забала“. Минах напряко през широкия площад и тръгнах в северна посока. Доколкото можех да забележа, бях сам, но пък Скапания можеше да вижда нещата далеч по-ясно от позицията си на сто метра зад мен. Аз се поразходих по авенида „25-ти май“ и влязох в прохладен и удобен музей, който се намираше в стария palacio100. Разгледах половин дузина картини от осемнадесети век, без всъщност да забелязвам нито една от тях, след това излязох и продължих разходката си. Три преки по-късно свих надясно, преминах край една банка, която беше затворила за обяд. (Да, в Южна Америка банките затварят от обяд до три часа, за да имат време служителите за дълъг обяд, последван от кратък сън или, ако имат късмет, продължително обедно чукане.)
12:35. От банката продължих на изток по „25-ти май“, а после завих надясно и тръгнах по една пазарна улица с редица ресторанти, наподобяващи френските бистра или италианските тратории заедно с масите по тротоарите с навеси или чадъри, киселите сервитьори, облечени като пингвини, и страхотна на вид храна. След това пресякох към авенида „Вашингтон“ и излязох на площад „Конститусион“. От едната му страна търговци продаваха сладолед от колички. Пейките бяха пълни с хора, излезли да се попекат на обедното слънце. Прекосих площада в посока юг, а после се обърнах, за да погледна зад себе си.
12:38. Забелязах Ранди на края на претъпкания площад. Намираше се на стотина метра от мен. От жестовете му разбрах, че съм на чисто. Затова свих рязко на запад, пресякох през натовареното движение на авенида „Итузаинго“, а после тръгнах по претъпкания тротоар точно пред старата катедрала. Часовникът на китката ми показваше точно 12:40.
Никакъв контакт. Забавих. Спрях и се възхитих на архитектурата на старата черква. Отново никакъв контакт. Продължих да гледам нагоре още няколко секунди, а после пак тръгнах, като се чувствах видимо видим. Стигнах до ъгъла на авенида „Саранди“, а после застанах сред групичката хора, които чакаха смяната на светофара. Тъй като Рамона не беше се идентифицирала, се наложи да импровизирам. Щях да продължа да вървя, да пресека широкия булевард, а после да завия и да мина край черквата още веднъж. Може би се е забавила. Може би не е чак толкова добър приятел, колкото си мислеше старшината. Може би… е, кой знае. Обмислях възможностите, когато една ръка ме тласна в кръста. Това е стар похват на джебчиите.