Но преди да реагирам, една дребна жена в спретната копринена блуза, скъпи дънки и със сандали вдигна поглед към мен и каза:
— Хей, Джони, това съм аз, Рей. Каква случайност да се срещнем точно тук, а?
Права беше: никога не бих я открил. Тя беше неразличима сред стотиците латиноамериканки в радиус от сто метра. Ръката й се сгуши под моята и се оставих да ме води през авенида „Саранди“. След това свихме наляво, изчакахме да се смени светофарът, а после пресякохме обратно през „Итузаинго“ в източна посока, успоредно на площада.
Жената беше висока към метър и шестдесет и пет, с класическата тъмна кожа на италианка, вероятно от Сицилия. Имаше към четиридесет години, изпъкнали скули, тъмна, ниско подстригана коса и фигура, подобна на пясъчен часовник, каквато латиноамериканците намират за особено привлекателна. Тя знаеше това, защото въртеше бедра, докато ходехме, и поемаше погледите на другите като професионалистка. А професионалистка си беше, защото не бяхме изминали и сто метра, когато Рамона вдигна поглед към мен и каза спокойно:
— Знаеш ли, един едър и грозен задник ни следи.
— О?
— Да. Едър и плешив. С мустаци. Татуировка на рейнджър. Предполагам, че е един от твоите, а?
Кимнах.
— Да, от моите е.
— Така си и помислих.
Изминахме още двадесетина метра в мълчание, като ръката й продължаваше да се гуши в моята.
— Ами по-добре го прати обратно там, където сте отседнали, защото иначе ще трябва да стои на слънце половин час и се надявам поне да си е сложил крем за слънце.
— Защо?
— Защо ли? Защото съм гладна и искам да говоря с теб, а не с него.
С лявата си ръка направих знак на Скапания, че всичко е наред. След това Рей сви надясно, посегна към стъклената врата на една confiteria101, която беше почти толкова традиционална, колкото „Кафе Тортони“ в Буенос Айрес, и ме подкани с глава да вляза пред нея.
Аз се поколебах. В тези неща съм старомоден.
— Дамите първо, моля.
Тя се усмихна топло, от което очите й заискриха, кимна грациозно и ми позволи да задържа вратата, за да влезе.
— Това заведение се казва „Ла Пасива“. Приятно, а?
Огледах се. Класическо южноамериканско кафене: маси с мраморни плотове, мраморен под, обзавеждане в стил „рококо“ и лампи и други аксесоари в стил „ар деко“. Стените, покрити с разнообразни маслени картини, вероятно не бяха почиствани от петдесет години насам — бяха станали почти кехлибарени на цвят от дима на цигари и пури. Единственият елемент, който стърчеше като пословичния хуй, беше огромно, управлявано от компютър меню, окачено в рамка с размери метър и двадесет на метър и осемдесет на задната стена.
— Страхотно унищожава настроението, а?
Рей кимна в знак на съгласие.
— Отстъпление пред двадесет и първия век.
— Жалко.
— И аз мисля така — каза Рамона, повишила глас, за да надвие шумотевицата.
Махна с ръка на оберкелнера и ни заведоха до маса край една странична стена на половината разстояние до електронното меню и ни дадоха менюта. Рамона вдигна поглед към сервитьора и поръча кафе. Аз поисках „Хайнекен“.
Тя ме изгледа впечатлена.
— Добре говориш испански.
— Благодаря.
— Но мисля, че е по-добре да говорим на английски.
Сервитьорът се върна с напитките. Докато си наливах бирата, Рей поръча hamburguesa punto, con papas fritas102. Аз направих същото.
— Харесвам това място, защото бургерите ми напомнят за храната, която получавах като дете.
— Откъде си?
— Оушън сити и Авалон.
— Трябва да е било весело.
— Да, това беше по времето, когато все още морето не изхвърляше спринцовки по брега. Можеше да се плува.
Тя отпи от кафето си.
Вдигнах чашата си за поздрав.
— Благодаря, че се срещна с мен с толкова малко предизвестие.
Тя сви рамене.
— Хей, та ти си знаменитост.
— О?
— Трябва да видиш какво минава по телеграфа, Джони.
— Не думай.
— Да, но думам. Много хора със звезди на яките си искат седалището ти. Лошо.
— В такъв случай защо пожела да се срещнем?
Тя сви рамене.
— Ами заради рейнджърите. Познавам старшина Джариел още от времето, когато беше сержант във взвода на бившия ми съпруг. Дори и след раздялата ни поддържаме връзка. Досаждаше ми, докато записах колеж. Проверяваше как се справям. И след като взех дипломата, той продължи да ми досажда, докато не издържах изпита за държавен служител и не отидох в Митниците. Затова, когато старшина Джариел се обади, аз вдигам телефона. Когато поиска услуга, я правя.