— След като Еймън или твоите хора научат къде се намираме, ще ни е трудно да работим — аргументирах се. — Ще се защитаваме, а и двамата знаем, че от тактическа гледна точка това не е добре. Освен това сега, когато Гуилям и Джери не са в страната, не виждам причина да бързаме да се връщаме.
Мик помисли над думите ми и накрая крушката му светна. Затова потънахме в анонимност в транзитната зала. Нека ви кажа, хора, че ако искате да си играете на криеница в реалния живот, едно от най-добрите места за това е транзитната зала на някое голямо международно летище. Там има храна и напитки, и удобства — стига да нямате нищо против твърди столове и пищящи деца. А най-хубавото от всичко е, че след като не сте минали през митницата и имиграционната служба, правителството на страната, в която сте се озовали, не знае, че сте там.
03:00. На шестия опит успях да се свържа с Нод по мобилния телефон.
— В Лисабон съм, скипере.
— Какво, по дяволите…
— Не питай, скипере. Освен това нямам много време.
— Добре, Нод, докладвай.
— Нашият човек е с Брендан О’Донъл. Двамата са се сгушили в „Йорк хаус“ — това е малък хотел с изглед към пристанището. Помислих си, че това може би е важно заради тяхната яхта, как там й беше името.
— „Балтай“.
— Да бе, както и да е. Проследихме ги с помощта на приятелите на Мик. Имат кола и шофьор и бодигард и се правят на туристи: по цяла нощ са из кръчмите, а денем из музеите. Трябва да стоим доста назад, защото онези си ги бива. Но ги наблюдаваме.
Знаех, че има редовни полети от Мадрид за Лисабон.
— Можем да дойдем за два часа. Искаш ли да дойдем и да помагаме?
— Не, скипере. Приятелите на Мик ми казаха, че нашите момчета ще тръгват след пет дни. Имат резервации на самолет за Азорските острови.
Помислих над това. И изведнъж казаното от Нод ми се стори съвършено смислено. Смислено, защото сега беше третият ден от шестнадесетдневния цикъл. Това означаваше, че през следващите дванадесет дни нямаше да се случи нищо. Казвам „нищо“, защото ако братята Кели имаха мозък, щяха да кротуват и да пазят радиомълчание, докато не подготвят едновременното си нападение в две части срещу американски и британски цели.
Само че, както знаем с вас, един елемент от тази операция вече беше прекратен от moi. А ако Робърт Евърс си държеше на думата, а нямах причина да се съмнявам в него предвид работата му досега, всичките съюзници на „Защитниците на зелената ръка“ в Буенос Айрес биваха прибирани тихичко от аржентинците и по думите на Робърт „загубвани из правно-наказателната система“, което най-искрено се надявах да означава пуснати от самолет sans парашути от три хиляди метра над Южния Атлантически океан.
И така, след като част първа от операцията на братя Кели беше прекратена, оставаше да се оправим само с част втора.
И вече след като се бях свързал с Нод, не давах и пет фъшкии за това дали „Балтай“ щеше да презареди в Ресифе, Бразилия или не. Защо ли? Защото сега знаех къде яхтата щеше да спре за последното си зареждане с гориво, преди да иде да прави каквото щеше да прави: Азорските острови.
— Ти стой с нашето момче. Ние заминаваме за Азорските острови, за да заемем позиции.
От Мадрид за Азорските острови имаше само два полета през следващите осем часа. Единият минаваше през Лисабон за Терсейра, а другият спираше в Порто, откъдето заминаваше за Понта Делгада. Избрах втората дестинация. Полетът за Терсейра кацаше на летище „Лейес“, което е цивилно и военно в едно, и там се намират стотина самолети на ВМС и хиляда и осемстотин души персонал от военновъздухарите. Знаех, че предвид склонността на мистър Мърфи да действа в НМНВ106, щяхме да се натъкнем на някой познат там.
И така, с помощта на френските паспорти отлетяхме за Понта Делгада, най-големия град на остров Сао Мигуел, най-големия от деветте Азорски острова. Когато нашият „Боинг 737“ се наклони над скалистите и покрити с трева вулканични хълмове за последен заход, Мик погледна през прозореца и каза:
— Мамка му, тук е по-зелено и от Англия.
Прав беше. Растителността в Азорските острови, неразвалена от промишленото замърсяване, е изумруденозелена дванадесет месеца от годината. Островите са предимно със села и девствени. Климатът е умерен, рибата е винаги прясна, а хората са приятелски настроени. Тъй като пътувахме само със сакове, не ни трябваше дълго време, за да минем през онова, което служеше за митница и емигрантска служба. След това отидохме в града в конвой от две древни таксита марка „Ситроен“, намерихме съвременен девететажен хотел на плажа, наехме стаи и налетяхме на бара.