До една врата, изпод която проникваше малко светлина, се намираше дървен сандък върху палет с размери като на опаковките на деветстотинкилограмовите бомби. Това трябваше да е атомната бомба.
Нещо не беше… както трябва. Беше много тихо. Забих лицето си в твърдата земя, за да виждам по-добре. Невъзможно е да оставят бижутата неохранявани, освен ако не знаят какво са взели.
Не. Това е капан. Не можеше да не е. Аз чаках. Планирах. Замислях. Присмивах се мислено на тези задници. Взаимно си лазехме по нервите: аз ли щях да се раздвижа първи или те.
Знаех, че са вътре. Усещах ги. Почти ги надушвах. Контролирах дишането си, задържах целия въздух така, както когато по време на обучението си по подводна диверсия установих, че мога да изкарвам до три минути и половина на дъното на пристанището в Норфолк.
О, проклетите инструктори ме обичаха много, когато им правех този номер.
По времето, когато усвоявахме методите за предотвратяване хващането в плен и за бягане от плен, ни караха да играем на криеница. Хвърляха ни във водата и пускаха след нас лодки да ни търсят. Също както да ловиш риба в буре. Дори и да плуваш достатъчно бързо, за да избягаш от лодките с фарове, трябва да се показваш на повърхността, за да дишаш. За да стане по-интересно (а и за да имаме по-големи стимули), когато ни хванеха, инструкторите обикновено ни съсипваха от бой, а тези кучи синове бяха яки.
Затова аз ги мамех. Пък и бягането от плен беше точно това. Измъквах се от тях с бясно плуване, докато стигнех до отвъдната страна на хелинга на ферибота от Норфолк до Киптопийк, така че фериботът оставаше между тях и мен. Всичко беше въпрос на синхрон. Изчаквах фериботът да дойде съвсем близо и започвах да вдигам много шум във водата. Когато попаднех в светлините на фаровете, аз се гмурвах. Плувах под вода около десет метра до хелинга и гълтах тиня, докато фериботът влизаше в дока. Седях на дъното и се държах за мазните и мръсни пилони, а голямото витло се въртеше на два метра над главата ми: „Чук-чук-чук“. След това излизах от водата и се оглеждах за инструкторите. Нямаше ги наблизо. Захвърлях очилата и плавниците си, качвах се от дясната страна на кърмата във ферибота, открадвах работните дрехи на някой механик и излизах през пристанището. Никой не забелязваше босите ми крака.
В продължение на половин час гледах инструкторите, които кръстосваха пристанището, за да ме търсят. След това се отдалечавах от хелинга, купувах си половинка бира с дребните пари, които намирах в дрехите, връщах се и я изпивах почти всичката. Когато се чувствах готов, им свирвах и размахвах ръка. Изпивах пред погледите им остатъка от бирата и хвърлях бутилката във водата. О, как ме обичаха заради всичко това. Не зная какво ги вбесяваше повече — това, че се измъквах, или че си купувах бира и не я разделях с тях.
Долових раздвижване зад варелите. Там имаше нещо. Изчаках. Погледнах към камиона. И там имаше нещо. Един или двама души в каросерията, а над задния капак се подаваха цеви. Вероятно това бяха автомати М–16. Дали имаха снайпери за стрелба от близко разстояние? Може би. От вътрешната страна на вратата дочух стържене. Изглежда, преместване на крак или на приклад по земята. Замръзнах. Спрях да дишам. „Чук-чук-чук.“ Ще изчакам кучите синове да излязат.
След няколко минути се върнах по пътя, по който бях дошъл. Тихо, сантиметър по сантиметър, като внимавах да не оставям следи. Заобиколих склада и отново се огледах на всички страни. Все още беше чисто. Пропълзях покрай стената до прозореца с климатика, минах под него, заобиколих портата с двете стъпала, свалих очилата си и изчаках очите ми отново да свикнат с тъмнината. След това погледнах в стаята.
Един мъж на средна възраст, с тъмна кожа, облечен в широка блуза с къси ръкави и мърляв панталон в цвят каки, седеше зад бюрото с лице към мен. Носеше пластмасови защитни очила за стрелба — ясно беше, че всичко е като на игра — и с усилие пишеше с малък молив в някакъв бележник. Устните му се мърдаха, когато изписваше думите. До лявата му ръка стоеше запотена бутилка бира „Будвайзер“, а до нея — автоматичен пистолет от синя стомана 45-и калибър. Вдигна поглед от страницата и прокара пръсти през оредяващата си, къдрава, прошарена коса. Лицето му беше широко, а носът — чупен твърде много. Имаше присвити, пожълтели очи. Изглеждаше на петдесет и пет или малко повече. Силните му работнически ръце не бяха много ловки с молива.