Клекнах и се оттеглих до храсталака, където се криеше взводът. Инструктирах командирите за засадата. Всички имаха уреди за нощно виждане. Трябваше да нападнат вратите едновременно, като обстрелват срещуположни огневи полета, за да не се изпозастрелят. Едната от групите щеше да стреля вляво и нагоре, като се цели по камиона и пътеката, а другата — вляво и ниско. Аз щях да се заема с оня в канцеларията и да изляза до бомбата.
Натиснах бутона за далечно излъчване на телефона „Моторола“, който беше закачен на жилетката ми. Радиото можеше да се използва в режим „включено-изключено“ или „постоянно излъчване“.
— „Едно“ готов — прошепнах.
Дочух гласа на ПВ:
— „Две“ готов.
Групата за измъкването на заложника беше готова.
— „Три“ готов — обади се и Бузестия. Чистачите на бараките бяха готови.
— „Четири“ готов. — Блокиращата команда на Джу е на линия.
Погледнах часовника си. Бяхме на земята от четиридесет и седем минути. Операцията трябваше да трае деветдесет, което означаваше, че нашите хеликоптери са вече във въздуха, дозареждат се с гориво и остават петнадесет минути до кацането. Това ни осигуряваше малък, но все пак приемлив резерв от време, ако допуснем някоя грешка. Включих „Моторола“.
— Шест минути. След това тръгвайте. — Имахме много време да се разгърнем.
Подавах сигнали с ръце и гледах как групите се отдалечават. Знаеха си работата. Всички бяха превъзходни стрелци. През последните пет месеца те бяха подготвяни за това, но не на мишените, както е според правилника на „ТЮЛЕН-група 6“, а на картотечни картони с размери десет на петнадесет сантиметра, залепени на силуети. Картонът трябваше да бъде улучен с двоен удар — два бързи изстрела — независимо дали излизаш от вода с неръждаем пистолет „Смит и Уесън 357 Магнум“, или скачаш през люка на отвлечен самолет с „Берета“.
С дясна или лява ръка, с една или две ръце — стреляхме по всевъзможни начини. Всъщност не ме беше грижа как стрелят хората ми, стига да поразяват закоравели банди убийци при всеки изстрел. Не трябваше да се концентрират или да застават под специални ъгли, или пък да стрелят с пистолет, поставен на нивото на главата. Това става във филмите, не и в „Група 6“. Използвахме тежки куршуми, които да събарят терористите независимо къде са улучени. Глава, гърди, ръка или крак — това нямаше значение. При снайперската стрелба — в диапазони от петстотин и петдесет до седемстотин и тридесет метра — все още бяхме малко по-назад от графика. Но, общо взето, моите стрелци бяха по-добри от всички други по света, включително и от много рекламираните пищолджии от група „Делта“.
Знаех, че ПВ е на позиция. Шестима от стрелците му щяха да очистят терористите, които пазят заложника, а другите ще се справят с останалите. С него имаше двама лекари в случай, че заложникът бъде ранен. Двете групи на Бузестия щяха да прочистят бараките, ако тангата вътре станат неспокойни. Моите момчета имаха малко по-трудна задача. Трябваше да поставят експлозиви и да взривят вратите, а след това да ударят типовете, които ни чакаха от засада в тъмното, докато аз се занимавам с оня в канцеларията. След това трябваше да измислим начин да пренесем бомбата до зоната за кацане или да я приведем в състояние на неизползваемост.
Дигиталният хронометър на часовника ми се движеше. Според него бяха изминали една минута и четиридесет секунди. Намирах се точно под климатика. Хладката вода капеше на рамото ми. Усещането беше приятно. Представях си тангото до бюрото и как ще го прострелям в гърдите. Беретата беше в ръцете ми — готова. По отворената линия в ушите си чувах дишането на ПВ, Бузестия и Джу Индианеца. Вероятно и те ме чуваха.
Минута и петдесет секунди. До контакта оставаха четири минути и десет секунди.
Изведнъж на югозапад избухна автоматична стрелба. В същото време дочух гласа на ПВ:
— Мамицата му! Ранен контакт — всички напред!
Нямаше време за губене. Изправих се, засилих се и ритнах вратата под дръжката.
Влетях вътре. Тъмнокожият, по риза с къси ръкави, вече се беше изправил и грабнал пистолета си. Аз, наведен ниско, държах беретата си с две ръце. Преди онзи да може да реагира, изстрелях шест куршума в гърдите му, и то така бързо, че пистолетът звучеше като автомат.
От силния удар той отхвръкна назад към стената. Пистолетът излетя от ръката му. На гърдите му се появи тъмночервено петно. Изхвърлих празния пълнител и пъхнах в обвитата с гума дръжка нов, който взех от калъфа, закачен на лявата ми китка.
Вдигнах поглед, защото зад канцеларията се чуха една след друга две експлозии. Другите две групи бяха започнали.