Грабнах бележника и го огледах набързо — търсех документи. В едно от чекмеджетата имаше три жълти плика. Взех ги, навих ги на руло и ги натъпках в специалния джоб на униформата си. Стрелях в крушката на канцеларията, за да привикнат очите ми с тъмнината и с очилата за нощно виждане. Взех спътниковия телефон и се обадих до Командването на съвместните специални операции, за да предам, че сме осъществили контакта по-рано и трябва да ускорят извозването ни оттук. Четири минути може да не са чак толкова много, но в една гореща зона за кацане са цяла вечност.
Сложих си очилата за нощно виждане и се промъкнах през вратата за склада. Носех пистолета си в ръка. В слушалката се чу шум от силна автоматична стрелба, а след това дрезгавият глас на Бузестия:
— Избийте тези копелета!
Предната и задна врата на склада бяха взривени и вътрешността се изпълваше с непрогледен бял пушек от димни гранати. Чувах как момчетата обстрелват склада. Чуваше се и обратната бърза стрелба на автоматите М–16, наподобяваща шума на трион за рязане на дърва — „бзззз“.
Лесно можеха да бъдат различени двете страни. Тюлените стреляха със своите МП–5 в контролирани кратки серии от три куршума. Лошите изстрелваха по цял магазин наведнъж.
Изпълзях до палета и бръкнах с лявата си ръка в жилетката, за да взема устройството за откриване на радиация. Зад себе си усетих някакво движение, явно човек, но не от моите хора. Обърнах се и стрелях в една сянка сред пушека, а след това се претърколих до сандъка. Индикаторът показа, че каквото и да имаше вътре, то беше ядрено.
Обади се гласът на Бузестия:
— Заложникът е освободен. Жив и здрав.
— Добре ли си, Бузест?
— Ще се обадя по-късно.
— Джу?
— Окей.
От лявата си страна дочух командира на отряд „Алфа“, Пръстите, който извика:
— Откъм „Алфа“ е чисто.
От далечния край на склада се дочу още една дълга поредица от изстрели на автомат М–16, а след него още шест от „Берета“, изстреляни бързо един след друг. Настъпи тишина. Лари Насипното злато, командирът на група „Браво“, се обади:
— Откъм „Браво“ е чисто.
Снех очилата за нощно виждане и ги прибрах.
— Има ли убити?
— При нас не, шефе.
— ПВ?
— Не.
— Бузест?
— Никой.
— Джу?
— Аз още не съм влизал в действие, капитане.
— Няма да бъдеш разочарован. — Погледнах часовника си. Седем минути и десет секунди. Извадих телефона за спътникова комуникация от жилетката си.
— Шест, всички участъци чисти. Заложникът и пакетът са под контрол. Няма убити, освен лошите.
Така беше, защото стреляхме с халосни патрони, но въпреки това момчетата ми бяха свършили дяволски добра работа. Станах, поставих пистолета си в кобура и размахах ръце в непрогледния бял дим, който все още скриваше част от склада.
— Намерете вентилатор, за да разкарате този дим. Хайде! — Плеснах с ръка върху дървения сандък и извиках на Лари Насипното злато: — Някой да запали камиона. Хайде да натоварим това проклето нещо и да тръгваме.
— Дадено, капитане.
— ПВ?
— Кажи, шефе.
— След колко време ще стигнеш до зоната за приземяване?
— Заложникът е доста зле. Ще трябва да го изнесем оттук. Когато дойдохме, тангата го обработваха — нищо сериозно, само го тормозеха, но не е свикнал. Ще съм готов да тръгна след шест-седем минути.
— Ясно. Бузест?
— При мен има малко враждебни действия. Ще се оттегля след четири-пет минути. Сдобихме се с една лайнарка с информация, капитане.
— Това искам да чуя. — Долових задоволителния рев на двигателя, когато Лари Насипното злато запали камиона. — Трябва да тръгвам. Ще се видим в зоната за приземяване.
Най-после димът се разсейваше.
— Някой да намери две греди или тръби! Хайде да разкараме това нещо.
Погледнах часовника отново: шестдесет и три минути. Двадесет и седем минути, докато хеликоптерите кацнат.
Господи! Как лети времето, когато човек се забавлява.
Пъхнахме четири греди под сандъка и на всяка от тях застанахме по четирима души и двама пазачи. Показах им брояча на атомните частици. Гледаха как индикаторът се мести в червената зона.
— Тия лайна вътре са радиоактивни. Ако някой тъпанар го изпусне, ще си изпати. На три вдигаме.
Беше като уреда с тежестите. Средното тегло на гимнастическата преса за „Група 6“ беше малко под 180 килограма. Не бяха необходими дванадесет души от нас, за да повдигнем сандъка, но исках всички да участват.
Гледах ги как товарят и изучавах една снимка от разузнавателния самолет. Бях отбелязал с червен молив маршрута за оттегляне. Това беше тъпо. Ами ако бях глътнал някой куршум и лошите бяха извадили снимката от джоба ми? Започнах да търкам снимката в дрехите си, докато изтрих червената линия. По дяволите! Много добре знаех къде отиваме.