Лари Насипното злато спусна плетената си шапка зад врата си и на мустакатото му лице цъфна разкривена, куражлийска усмивка. Подкара камиона. Скочих на стъпалото откъм страната на пътника и започнах да давам напътствия. Когато стигнахме до вратата, видях Конското лице, който тъкмо беше срязал катинарите. Той ни махна с ръка, за да преминем, и в същото време се чу стрелба откъм бараките.
— Не спирай.
Необходими ни бяха малко повече от десет минути, за да стигнем до зоната за приземяване, където бяхме кацнали. Паркирахме камиона встрани от старата писта, разположихме постове и зачакахме. След около пет минути дойде взводът на ПВ. Той и един сержант подкрепяха слаб мъж с посивяла коса, който беше доста над средна възраст и носеше мръсна бяла риза, изцапан сив панталон и очила с тежка рамка, прикрепени с ластик към главата му. Отидох до него и се ръкувах.
— Добре ли сте, сър?
— Чувствам се малко слаб, командире.
Акцентът му беше определено датски. Чудех се откъде са го намерили. Нямаше значение. Играех си ролята, сякаш не знаех, че всичко е един нагласен сценарий.
— Германец ли сте?
— Да. Благодаря, че дойдохте за мен.
Направих един преувеличен поклон в стил „Тримата мускетари“.
— Командир Ото фон Пифъл на вашите услуги — казах с акцент като на Ото Премингер10. — Са мен беше удофолстфие дойде да фи спаси, сащто те могат да фи накарат та прогофорите.
Очите на заложника се разшириха.
ПВ избълва залп от бърз немски. Беше научил езика по време на двадесет и шест месечния си престой с Kampfschwimmerkompanie — плувците, които бяха западногерманският еквивалент на тюлените. Заложникът се засмя.
— Какво му каза?
— Казах му: „Командирът искаше да изрази радостта си, че сте добре.“ След това добавих, че не си така глупав и грозен, както изглеждаш на пръв поглед.
Двете групи на ПВ усилиха охраната. Часовникът показваше девет минути до пристигането на хеликоптерите. Бузестия и хората му се появиха, като се движеха в тръс. Четири или пет от тях носеха на раменете си кутии.
— Разни сведения — каза Бузестия. — Всякакви работи — планове, карти, квитанции. И схеми — бази в Пуерто Рико и на континента. Лайнарите от разузнаването ще им се радват.
Отдадох чест на Бузестия и казах:
— Обичам да правиш лайнарите щастливи, лейтенант. Тогава те не ми досаждат.
— За теб винаги, сладур — върна жеста Бузестия.
В тила ни се дочу стрелба от автомат.
— Я внимавайте там! — извиках. — Не му е времето да губим хора.
Тъкмо мислех да запаля сигналните ракети, но реших, че няма смисъл да показвам местоположението ни на този, който стреляше.
От храсталаците в далечния край на пистата се появи Джу. Махнах му с ръка да се приближи.
— Джу, какво има?
— Трябва да са имали повече хора, отколкото си мислехме. Или някои от тези, които застреляхме, са станали отново. Обстрелват ни.
Хлапакът беше добър. И с право предполагаше, че е така. Изгледах го загрижено.
— Има ли ранени?
Джу кимна с глава.
— Двама — нищо сериозно. Единият си е навехнал глезена, а другият се натъкна на трън в тъмното.
— Дръж тангата настрани, докато дойдат хеликоптерите.
— Дадено, капитане. — Джу изчезна обратно в джунглата.
Време беше да осветя зоната за приземяване. Разположихме шест бели и три червени строблампи. Имахме неоновозелени фенерчета с формата на пръчки, за да направляваме хеликоптерите при кацането.
Стрелбата идваше от по-близо. Започнах да гледам небето нетърпеливо. Проклетите Военновъздушни сили вероятно си бяха дали почивка за кафе. Така работеха през по-голямата част от времето си — като шофьори, членове на профсъюзите. Шест-седем часа полет (разбира се, без да надвишават определена надморска височина) и след това довиждане — време е за смяна на пелените, за сън и чаша какао.
А ние можехме да изкараме една седмица, без да спим, след това да направим учение по скачане с парашут от десет хиляди и петстотин метра, да си опаковаме багажа и да повторим всичко. Не бяхме пилотчета. Проверих часовника си. Закъсняваха.
— Къде са ни хеликоптерите, дяволите да ги вземат? — обадих се до Командването на специалните съвместни операции.
— На път са. Успокой се.
— Успокой се? — Кои ли бяха тези идиоти? Набутах германеца под камиона и клекнах заедно с ПВ. Измина цяла вечност, докато дочухме звук от перки. Бяха ни накарали да чакаме осемнадесет минути. За осемнадесет минути човек може да загуби цялата си група.