Германецът се приближи към мен.
— Вие и хората ви се справихте много добре.
— Благодаря — отговорих. — Аз се гордея с тях.
— Би трябвало.
Понечих да кажа още нещо, но един полковник в колосана униформа и очила с дебели лупи, който приличаше на Швейк, измарширува по асфалта.
— Подполковник Марчинко?
— Да, сър.
— Имам съобщение за вас. Трябва да се обадите в Командването на специалните съвместни операции.
— Ясно. — Извадих телефона от жилетката си и набрах номера.
— Марчинко се обажда. — Изчаках. Обади се познат глас:
— Справи се чудесно, по-добре, отколкото очаквахме. Съвместното командване е впечатлено.
Това ми хареса. Наистина бяха скептично настроени към готовността ни за мисии. За разлика от група „Делта“, която по подобие на английските SAS12 преминаваше през процес на административно одобряване, аз не позволявах моите хора да бъдат оценявани от външни лица.
Аргументите ми бяха прости. Това, за което се обучавахме, не беше правено досега. Така че как може един тъп книжен плъх от Пентагона с четири звезди на рамото си да знае дали ни бива или не?
Стигнах до заключението, че не може да знае. Бях казал достатъчно твърдо и категорично на веригата командващи: „Благодаря ви много, господа, но ще оценявам «ТЮЛЕН–6» сам.“
Но не стана. Командващата структура можеше и беше наложила волята си над нас, независимо от това, какво чувствах аз. Учението на остров Виекс беше достатъчно доказателство за това. Гласът отсреща продължи:
— Дик, това беше първокласно учение. Мисля, че ти и бойците ти имате нужда от два дни почивка, докато ние анализираме и оценяваме.
Анализираме и оценяваме. Тези бюрократични срички ме караха да изтръпвам. След Виетнам речникът в армията се беше променил от военен към делови. Дявол да го вземе, на нас не ни трябват мениджъри, а водачи, воини, ловци. Вместо това разполагахме със счетоводители. Струваше ми се, че всеки път, когато започнех да се ослушвам и да ръмжа, някой задник с три звезди ще слага нашийник на врата ми и ще го подръпва, за да ми покаже, че може да ме накара да подвия опашка. Е, този път в отговор трябваше да изръмжа. Да се разяря. Да сдъвча килима и да се направя на побеснял. Длъжен бях заради хората си. Мамицата му, длъжен бях и заради самия себе си. Повиших глас, за да могат момчетата да чуват:
— Упражнение? Да анализирате? Да оценявате? За чий хуй, генерале? Край.
Той също си играеше ролята добре.
— Досега не можех да кажа нищо, Дик. Наложено ми беше от Съвместното командване. — Замълча. — Но ти се справи отлично. „ТЮЛЕН–6“ е одобрена. От този момент си в действие.
— Е, благодаря за ценната информация, сър. Сигурен съм, че хората ми ще оценят високо мнението ви. — Питах се дали е доловил иронията в гласа ми. Скришом от другите изключих бутона за предаване и го покрих с ръка. След това продължих „разговора“. ПВ, Бузестия и Джу се приближиха, когато гласът ми започна да се засилва и да звучи по-разтревожено:
— Вие какво? Подменихте мунициите ни в оръжейната? — Изревах в слушалката: — Значи това беше просто шибано прецакване? По дяволите, не можеш да ми затвориш слушалката…
Полковник Швейк надзърташе във вътрешността на моя самолет Ц–141. Обърна се към мен:
— Подполковник, имате бира в самолета. Това е в разрез с правилника.
— А бе, полковник, а да ти разширя дупката на задника не искаш ли? — тръгнах към него аз.
ПВ ме хвана за жилетката с две ръце и ме закотви. Той беше по-нисък от мен с десетина сантиметра, но в академията е бил боксьор — як малък побойник.
— Леко, Дик — каза той. После се обърна към полковника: — Мисля, че е по-добре да не ни закачате сега, сър. В момента всички сме малко агресивни и може да бъде… ъ-ъ… опасно, ако стоите тук.
Подметките на Пол дращеха по асфалта. Полковникът прочете в погледа ми обещание за тежка телесна повреда, докато дърпах заместника си към него, и побърза да се отдалечи.
Пол ме пусна.
— Не си струва да се хабиш заради него, Дик.
— Майната ти!
Бузестия и Джу ме тупнаха по гърба.
— Хей, полковник — каза Джу. — За Съвместното командване и всичко това, спокойно. Нещата са наред. Ние знаехме.
— Какво знаехте?
— Че това е пълна схема — отговори ПВ.
— Трябваше да е упражнение — обади се Бузестия. — Никакви жертви, много стрелба и нито драскотина. А и всички танга носеха очила за стрелба.
Дълбоко в себе си се усмихвах. Бях избрал тези мъже, защото мислех, че са умни. По дяволите, наистина бяха умни!