Поговорихме за тези неща и аз се изнесох. Тя задържа къщата във Вирджиния Бийч и продължи да се среща с всичките ни стари приятели. Аз се преместих в един апартамент-студио в старата част на Александрия и започнах ергенски живот. Апартаментът беше малък, но на удобно разстояние от Пентагона и от неофициалния ни щаб в „Стрелеца“. Змията и жена му дори си наеха апартамент от другата страна на Дюк стрийт, точно срещу „Стрелеца“. Той представляваше надстройка с две спални и го деляха с Пустър Петела. Повечето вечери Пустър и Змията се катереха по външната стена на сградата да се приберат вкъщи. Катеренето често пъти се превръщаше в състезание, на което останалите залагахме, като ги гледахме от паркинга на „При Макгий Стрелеца“. Ако Змията и Пустър се прибираха в неприемлив за Кити час, а това се случваше често, тя ги затрудняваше допълнително, като заключваше вратите на терасата, което ги принуждаваше да висят на ноктите на ръцете си, докато успеят да отворят прозорците. Понякога в такива случаи се изкатерваха доброволци, за да помогнат на злочестите тюлени.
Ако щабът на „Червената клетка“ беше „Стрелеца“, то площадката ни за игра беше целият свят. Можехме да действаме като истински терористи: пътувахме инкогнито, прекарвахме оръжията си на борда на пътнически самолети, избирахме целите, преди да нападнем, купувахме материалите за бомбите от железарски магазини или крадяхме необходимите неща от военноморските бази; изработвахме модели на експлозивните заряди и сами си правехме бомбите. Вече готови, се обаждахме заплашително по телефона в съоръжението и провеждахме нападенията си. (Играта на терористи не е новост за водолазите десантници. Най-първите от тях, обучавали се във Форт Пиърс, Флорида, през 1943 година — по онова време са ги наричали „Р и П“ или „разузнавачи и похитители“, — при завършването си провели десантно учение и отвлекли адмирала, отговарящ за Седми военноморски окръжен щаб в Маями. И това е станало в положение на пълна бойна тревога!)
Понякога използвахме военен транспорт, за да достигнем до целта си. Но в повечето случаи бяхме като революционните партизани на Мао Цзе Дун, които „преминават през масите като риба през вода“. Всъщност едно от притесненията на командващия военноморските операции адмирал Джеймс Уоткинс беше дали можем да пренасяме достатъчно оборудване със себе си през цивилни летища. Нямаше защо да се тревожи. Доказах му го в един късен есенен следобед. Тъкмо се бях завърнал от Лос Анжелос, където провеждах бърз преглед на сигурността, и Ейс ми нареди да се явя в кабинета на командващия за отрицателно време.
Явих се по дънки, работна риза, спортно сако и маратонки и незабавно ме вкараха вътре. Адмирал Уоткинс седеше зад бюрото си. Ейс седеше с лице към него.
Поздравих:
— Сър!
Уоткинс ме погледна:
— Загрижен съм за твоята група „ОП–06/Делта“, която лети по пътническите самолети. Новите разпоредби за сигурността ще ни попречат да движим „Клетката“ пълноценно, особено след като Ейс ми каза, че ще носите оръжия и оборудване.
— Не мисля, че сте прав, сър.
— Защо?
— Ами, адмирале — бръкнах в дънките си под чатала си, измъкнах един тъпоцевен револвер 38-и калибър и го поставих на бюрото на командващия. — Така се случи, че току-що летях с един пътнически самолет от Лос Анжелос — свалих и колана си, в чиято катарама беше скрита деветсантиметрова кама — и носех всичко това — завърших аз, като извадих чифт белезници от задния си джоб. От сакото си извадих сгъваема палка и я прибавих към купчината вещи върху бюрото.
Адмирал Уоткинс ме гледаше с широко отворени очи.
— Носил си всичко това в пътнически самолет и не са те спрели?
— Тъй вярно, сър.
Уоткинс се засмя. Погледна ме и каза:
— Свободен си.
Обърна се към Ейс:
— Ейс, радвам се, че този момък е на наша страна.