Във Виетнам научих, че най-добрият начин да нанесеш удар на Чарли е през задната врата. Сега аз щях да бъда Чарли и да нанеса удар на Военноморските сили през собствената й задна врата. Мисията на „Червената клетка“, както Ейс и аз я създадохме, беше да определя уязвимостта на съоръжения в базите, на командните и контролните пунктове, на операционните центрове, машините и средствата на въоръжение във Военноморските сили. Щяха да ни плащат да създаваме главоболия на хората — беше твърде хубаво, за да е вярно.
Независимо от арогантните ми речи пред мъжете от „Червената клетка“ Ейс беше изготвил дебела книга с напътствия, за да е сигурен, че „Клетката“ върши работата си според правилника. Придружаваше ни и юрист от Военноморските сили, за да проверява дали действаме съобразно закона. Всеки сценарий беше разработван внимателно, за да показва слабостите на една база, след това получаваше одобрението на Ейс, после и на заместник-командира по военноморските операции и неговия щаб, а най-накрая и на главнокомандващия на войската, в чийто район щяхме да работим. Ейс твърде добре познаваше склонността ми към импровизации и ме беше предупредил:
— Отклониш ли се от това, за което сме се споразумели, с теб и хората ти е свършено.
Вярвах му и повечето пъти се придържах към неговите правила.
Всеки командир на база също получаваше предварителни инструкции за това, какви точно цели ще атакуваме и кога ще го направим, за да могат да си засилят охраната. Ако се сметнеше за нужно, присъстваха и съдии, за да отчитат броя на пострадалите и убитите в ученията, когато използвахме бомби за поразяване на персонала. И за да се помогне на всяка база да поправи грешките си, ученията се записваха на видеолента. С помощта на оборудване за работа в условията на слаба осветеност и със съдействието на предишни тюлени в качеството на оператори на камерите осигурявахме нагледни уроци по борба с терористите. Видеолентата беше доказателство, че „Клетката“ правеше всичко, което казвахме, че сме направили — никой командир на база не можеше да спори за това къде сме били и къде не.
— Идеята — ръмжеше Ейс — е не вие, задници такива, да стреляте като тълпа откачени. Идеята е да научим Военноморските сили как да направят труден живота на терористите. Те са като крадци и ако една терористична група извършва оценка за нападение на две бази и едната от тях, изглежда, е в готовност, терористът ще нападне по-слабо подготвената база. Ето това искаме да разберат командирите на бази.
В началото на месец септември 1985 година „Червената клетка“ проведе една генерална репетиция в Норфолк. Теренът беше познат и затова операцията не изискваше много предварителна работа от страна на „Клетката“. Истинската работа беше да се открият начини, по които да вмъкнем снимачните си екипи в терористичните си „нападения“. В края на краищата от моите не се искаше просто да преминават през кордоните на охраната — всяка операция трябваше да бъде записвана. За щастие, като оператори на камери бяха наети трима бивши тюлени от „ТЮЛЕН-група 6“, а те можеха да се промъкват и прокрадват почти толкова добре, колкото и „Червената клетка“. В разстояние само на два дни успяхме да предизвикаме хаос във Втори флот и в щаба на Атлантическия флот с бомби и димни гранати и да запишем по-голямата част на видеолента.
След Норфолк свиках „Клетката“ на събрание в „Стрелеца“. Вдигнах тост с коктейл „Бомбай“.
— Окей, смрадливци, вече сме в действие и е време да тръгнем на път.
Командващият Военноморските сили Уоткинс беше бивш подводничар на ядрена подводница. Значи, най-доброто място за началото на набезите ни беше Ню Лондон, Кънектикът, където беше домът на ядрените подводници от клас „Трайдънт“ и „Буумър“. Посетих Ню Лондон и разговарях със съответните командири, които не бяха особено зарадвани от предстоящото ни идване. Въпреки хладния прием ние разработихме поредица сценарии, които получиха одобрение нагоре и надолу по командната верига. Накрая, рано през месец юни, заминахме на север, на гости на подводничарите.
Базата (всъщност те бяха две) се намираше на брега на река Темза, на около шест мили северно от Лонг Айлънд Саунд. В един район по-нагоре бяха разположени типичните за военноморските поделения ергенски жилища, магазин, кинотеатър, пощенска лавка, бараки; там бяха разположени и службите за командните и контролни функции на двете бази. По-важното беше, че имаше и склад за боеприпаси, в който се съхраняваха тактически оръжия като торпеда, а и по-загадъчни ядрени устройства. По-надолу, в реката, се намираха укритията, в които връзваха подводниците от клас „Буумър“ („Трайдънт“, твърде големи, за да могат да преминават под моста на щатско шосе 1–95, закотвяха другаде).