— И защо никой от вас, тъпанари такива, не каза нищо?
— Спомням си лозунга, който един тюлен вижда всеки ден, когато започне обучението си — каза ПВ. — Оня, на който пише: „Повече пот в учението, по-малко кръв в боя.“ Пък и досега не бяхме правили всичко наведнъж, шефе — изглежда, беше много добра идея да го изиграем и да видим дали става.
Разбира се, беше прав. Тръгнах към самолета и казах:
— Хайде да се махаме!
ПВ ме удари по ръката достатъчно силно, за да ме заболи.
— Да, сър. — Вдигна показалеца си във въздуха и очерта кръг с него.
— Хайде, момчета! Товарете! Да идем да се напием.
Прав беше. Майната им на всички! Беше време да се напием и да се прибираме вкъщи.
Глава 3
Прибирането вкъщи е нещо, по което не си падам много. И като младеж не го правех често. Роден съм в Деня на благодарността през 1940 година в къщата на баба ми, Джъстин Павлик, в Лансфорд, Пенсилвания — един малък миньорски град в областта Карбон13 — съвсем подходящо, нали? Градчето беше на изток от Коулдейл и Хоумтаун. За незнаещите, това е на около половин час западно от Алънтаун и на безкрайно голямо разстояние от Филаделфия. Баща ми, Джордж, и майка ми, Емили Тереза Павлик Марчинко, така и не успели да стигнат до акушерската стая в болницата. Типично за тях.
Аз съм чех по произход по линия и на двамата ми родители. Майка ми е ниска и със славянски черти. Баща ми беше едър — малко под метър осемдесет и пет, — мургав, кисел, с отвратителен характер. Всички мъже в семейството — както и почти всички мъже в Лансфорд — бяха миньори. Раждаха се, работеха в мините, умираха. Животът беше прост и труден. Предполагам, че дори някои от тях да са искали да се пооправят със собствени сили, бяха нужни такива усилия, както ако човек се опитва да се вдигне във въздуха, теглейки връзките на обувките си.
Живеехме на върха на хълма, точно зад магазина на Кануш, от който си купувахме бакалските стоки. Старият Кануш лизваше молива, преди да запише в тефтера си това, което вземахме. Водеше сметка и събираше парите на заплата. Може би щеше да бъде по-евтино, ако пазарувахме в „А и П“ — шест преки по-надолу, — но почти никой не го правеше. Хората ходеха там, където ги познаваха.
Ако аз съм кофти човек, както смятат някои, вероятно това качество е наследено от дядо ми по майчина линия. Джо Павлик беше раздразнителен, нисък, с гърди като варел. Наливаше се с бира и играеше на стрелички. Един яко пиещ кучи син с квадратно лице и вежди като на Леонид Брежнев. През целия си живот беше работил в мините, но не си спомням да съм го чул да се оплаква за нещо. Дядо ми беше истински размирник — един от онези първични яки типове, които се срещат по работническите кръчми, с големи ръце, създадени сякаш, за да обхващат старомодните бирени халби.
Винаги съм бил независим. На петгодишна възраст си бях извоювал собствен маршрут за продаване на вестници. На седем години се измъквах от къщи за по цял ден, тичах през железопътния тунел на Лихай, дълъг около миля, и плувах в язовир „Хауто“. Дотам се стигаше през стария воден тунел в Лансфорд, но в него живееха огромни плъхове, пък и беше много нагоре в планината. Затова предпочитах късия път, макар и рискован заради влаковете. На няколко пъти ме сварваха вътре. Първия път, когато парният локомотив се нахвърли срещу мен, помислих, че ще умра. Спрях да дишам и стиснах очи, като прегръщах влажната студена стена на тунела, а вагоните преминаваха един след друг на около тридесет сантиметра от носа ми. Баща ми ме съсипа от бой, след като му казах какво съм направил. Ето защо, когато правех това, държах езика си зад зъбите.
Родителите ми не бяха много образовани. Баща ми вероятно е спрял да учи някъде около осми клас, а майка ми може да е стигнала до девети или десети. Те не наблягаха на ученето и може би затова и за мен училището беше нещо, на което не гледах сериозно. Много повече се интересувах от развлеченията и от правенето на пари.
Развлеченията, преди да открия жените, се състояха в плуване в „Хауто“ и летни ваканции в Катсхил Маунтин, Еврейските Алпи, където чичо ми Франк и леля ми Хелън имаха пансион. Но парите винаги бяха проблем. Когато бях в седми клас, мините бяха затворени и след няколко месеца, прекарани едва-едва, баща ми най-после си намери работа като заварчик в Ню Брунсуик, Ню Джърси. Преместихме се в Ню Брунсуик през 1952 година. Преживях истински културен шок. Лансфорд беше град с може би четири хиляди жители — повечето чехи. В Ню Брунсуик имаше поляци, унгарци, ирландци, евреи, чернокожи и латиноамериканци. Трябваше ми известно време, за да привикна с всичко това. Резултатът беше, че по пътя между училището и малкия приземен апартамент, който можехме да си позволим, давах и получавах повече от полагащия ми се дял бой и белези.