Един адютант се заинтересува, както адютантите са склонни да правят, кои сме ние.
— Изпълнявам някои функции от името на главнокомандващия — отговорих аз. — Довиждане.
След една минута адютантът се върна и попита:
— А къде са заповедите ви?
Показах средния си пръст и отговорих:
— Ето ги. Чао!
Само след минута се върна отново. Адмиралът искаше да види документите ни.
— Ако адмиралът желае да види шибаните ми документи, с удоволствие ще отида и ще му ги покажа. Но що се отнася до останалите членове на групата, това не е негова работа.
Дадох на адютанта името и адреса на вицеадмирал Джоунс.
— Моля ви, изпращайте всички запитвания на този адрес! А сега бъди добро момче и се разкарай!
Адмиралът с двете звезди не зададе повече въпроси, но Джоунс получи писмо. За разлика от Ейс той не захвърляше оплакванията, а се съобразяваше с тях.
Може да е прозвучало като каприз, когато казах на момчетата, че отиваме в Неапол. Но причината за посещението не беше повърхностна. В Италия съществуваше истинска заплаха от терористи. През 1981 година „Червените бригади“ отвлякоха бригаден генерал Джеймс Дозиър във Верона. Държаха го четиридесет и два дни, преди да бъде освободен от италианските сили за борба с тероризма. През 1984 година убиха Лиймън Хънт, американския генерален директор на многонационалните сили, които следяха спазването на споразумението за мир между Израел и Египет. Тези действия, както и други, станаха причина Ейс Лайънс да се загрижи за един адмирал от Военноморските сили на САЩ в Неапол. Ще го наричам Мот.
Въпреки че Ейс беше станал главнокомандващ Тихоокеанския флот и вече не ръководеше „Червената клетка“, той поиска от мен да заведа групата си в Неапол и аз се съгласих. Когато пристигнахме, открих, че Неапол беше все така оживен, както го помнех. Мислех да посетя свърталищата, където си играех по време на едногодишния си престой, когато работех за Трътлата, или пък баровете, където Ев Барет водеше Втори взвод от Групата по подводна диверсия–22. Но разполагахме само с пет дни и затова се захванахме за работа.
Взехме под наем две коли и един мотоциклет и отидохме до дома на адмирала, за да го огледаме. Разходихме се по улиците, водещи към къщата, като отбягвахме неаполитанските таксита, коли, автобуси и мотоциклети. Обиколихме дома му няколко пъти, за да добием представа за района. След това позвънихме.
Мисис Мот отвори вратата. Тя беше привлекателна жена на около четиридесет години, спокойна и с уверена усмивка. Представих себе си, Лари, Франк и Хо-хо-хо и обясних кои сме и какво правим. На лицето й се изписа облекчение.
— Казвах на адмирала, че сме уязвими — обясни тя. — При цялата тази дейност на „Червените бригади“ и отвличания от мафията съм малко нервна. А пък и сега, когато отвлякоха този кораб, „Achille Lauro“, кой може да знае какво още ще се случи. Но от Агенцията за национална сигурност ни казват, че тук сме в безопасност. Около къщата има висока оградна стена, гледаме две огромни кучета пазачи и въоръжен шофьор ни води навсякъде.
— Това изглежда добро начало. Ще видим какво можем да направим, за да ви помогнем.
Адмиралът слезе и ни поздрави топло.
— Нека ви разведа наоколо — предложи той.
Излязохме.
— Намираме се на върха на един хълм, което е добре — обясни той. — А сме и част от квартал, в който живеят военни — наоколо са само хора от Военноморските сили, така че винаги можем да повикаме помощ, ако се случи нещо.
— Може би — казах аз.
— А?
Приближих се до сива кутия, закачена на стената на къщата и я отворих. В нея имаше електропрекъсвач. Завъртях го. От вътрешността на къщата дочух вайканията на мисис Мот:
— Какво става с осветлението?
— Толкова по въпроса с електричеството — казах и завъртях прекъсвача.
— Агенцията за национална сигурност не забеляза това нещо — възкликна адмиралът.
— Сценарий номер едно — спират ви тока. Излизате, за да го оправите. Хващат ви, мятат ви в багажника на колата си, пътят оттук до autostrada е пет минутки и — хоп! — превръщате се в новия генерал Дозиър.
Лицето на адмирал Мот определено помръкна.
Хо-хо-хо се опитваше да отвори една шахта, намираща се точно до предната врата на къщата. Открехна капака и го вдигна, сякаш беше направен от картон.
Лари и Франк светнаха с фенерчета в тъмнината.
— Сценарий номер две — десет килограма пластичен експлозив, за да ви поднесат изненада, когато минавате през вратата.