В същото време аз прекарвах все по-малко време в училище — бягах редовно от часовете — и все повече в компанията на една млада италианка. Тя беше омъжена за човек с двадесет и седем години по-възрастен от нея и изпитваше силна нужда от енергично чукане и друсане, а пък аз й ги давах с охота. Напуснах Гъси и отидох да работя като барман в едно гръцко заведение в сърцето на Ню Брунсуик. Парите бяха добри, около двеста долара седмично плюс бакшишите, а работното ми време беше наполовина по-малко от това при Гъси. Освен това готвачите имаха желание да ме учат на някои основни готварски и пекарски умения, та възприемах работата си и като начин да науча занаят. За мен това беше прекрасно. До този момент не се бях замислял какво ще правя с живота си.
Накрая съвсем зарязах училището. Както след години казвах изискано, „напуснах по своя воля“ през месец февруари 1958 година. Просто нямаше смисъл да продължавам. Пък и всички уроци ми изглеждаха пълен боклук. А и за какво ми беше гимназиална диплома? Имаше пари за изкарване и жени за сваляне. Човек можеше да отиде с колата до плажа и да се излежава по два дни — за никое от тези неща не ми трябваше образование. Затова се чупих.
Опитах се да постъпя в армията. Когато президентът Айзенхауер изпрати морската пехота в Ливан, аз се записах доброволно. Харесвах сините дрехи и сабите им. Та затова отидох до бюрото за набиране на войници за морската пехота, влязох вътре и вероятно съм казал нещо глупаво от сорта: „Е, приятел, май ми се иска да ида и да застрелям няколко от лошите. Къде ми е пушката, къде са ми патроните и кога мога да тръгна?“
Сержантът най-вероятно е потиснал желанието си да ме сравни със земята и каза: „Виж какво, синко. Трябва да идеш на тренировъчен лагер, преди да ти позволим да станеш войник, освен това си много млад и не си завършил гимназия. Защо най-напред не си вземеш дипломата, а после да разговаряме?“
Повече от ясно беше, че докато направя всичко това, морската пехота ще е решила проблема в Ливан и без моята помощ. Ето защо излязох и изкарах едно прекрасно лято на плажа — работех върху хубавия си първокласен тен като на сърфист и чуках доста. Голяма част от времето ми премина в опити да хвърлям едно готино момиче от моя квартал, Катрин Ан Блек, от триметровия трамплин на басейна на „Ливингстън авеню“. Срещахме се почти през цялото лято, разбира се, когато не се натисках на други жени, и установихме, че се харесваме. Така трябва да е било, защото въпреки голямата ми странична продуктивност, все се връщах при нея. Имаше нещо необикновено в тая връзка.
През септември, след като се бях налудувал, а Кати се върна на училище, аз влязох в една служба за набиране на войници за Военноморските сили, записах се и след като издържах огромен брой тестове, бях приет на служба. О, ако знаеха само!
На 15 октомври 1958 година докладвах за явяването си в основен лагер „Грейт Лейкс“, Илинойс. Съвсем необяснимо беше за мен, но когато влязох през вратите на този лагер, се почувствах по-добре, отколкото където и да е преди това.
Аз бях идеалният моряк от типа „ЕДНО, НУЛА“, което на военен жаргон означава най-базов модел. За натегачи ли да говорим — та аз лъсках дори и подметките на обувките си. Бях единственият задник, който наистина вярваше на старшините, когато ни казваха, че „който лъска половин обувка, е половин човек“.
В Ню Брунсуик се бях запознал с един шофьор на такси — някой си Джо. Бил е моряк и ми даде стария си „Наръчник за сините куртки“, който прочетох — тогава бях шестнадесетгодишен. От него се бях научил как да връзвам моряшка яка, а също и някои други неща, така че когато отидох в подготвителния лагер, бях напред в обучението. Записвах се доброволно за всичко — от футболния отбор до групата за строева подготовка — и дори за две седмици бях действащ подофицер-атлет. В обучението ни имаше доста глупости, но, общо взето, беше добре: работех за Военноморските сили на пълно работно време и те ми плащаха пълна заплата. Дори ми беше приятно. Харесвах плуването, стрелбите и маршировките. Книгите обаче оставях за другите.
След Коледа се класирах за обучение за радиооператор. В училището обаче нямаше свободни места. Затова се записах временно в „Куонсет Пойнт“, Роуд Айлънд, където помагах в курса по плуване за пилоти от морската авиация — това беше част от обучението им по оцеляване.