Историята на Дик Марчинко е вълнуваща като истински роман. Но е и нещо повече от това. Тя е предизвикателната хроника на един американски герой — един воин, чиито завети все още живеят сред водените, обучавани и вдъхновявани от него мъже.
Джон Вайсман
Чеви Чейс
Министерство на отбраната
Октомври 1991 г.
Част първа
Идиот
Глава 1
Януари 1981
Беше доста добър отскок — пет хиляди седемстотин и деветдесет метра между подметките на обувките ми и проскубаната джунгла, — но нямах време да мисля за това. Зелената лампа светеше и инструкторът, който определяше реда за скачане, беше насочил разсеяно пръста си към мен. Изпратих му учтива въздушна целувка и излязох. Тръгнах на разходка надолу по мръсната рампа на транспортния Ц–130 и се гмурнах в нощното небе. Точно така, както го бях правил хиляди пъти преди това.
Леденостуденият въздушен поток ме удари и тъмният самолет изчезна. Погледнах надолу. Не се виждаше нищо. До земята оставаха почти четири мили — твърде далеч, за да се види каквото и да е или някой там долу да чуе самолета.
Огледах се. Отново не видях нищо. Но какво очаквах? Да видя моите хора ли? Разбира се, но това също беше невъзможно. Нямахме никакви светлини по себе си, а и нищо, което отразява светлина. Всички бяхме облечени в черни маскировъчни дрехи на тигрови ивици, които не можеха да се видят в тъмното над целта ни — остров Виекс, далеч надолу в Карибско море.
Стиснах юмрук и го ударих в свивката на лакътя си в знак на мълчалив триумф. Да! Всичко е по план! Първите осем секунди от операцията преминаха идеално. Засега изпреварвахме графика. Проверих висотомера на китката си и изтеглих въженцето. Усетих как парашутът излиза и се отделя от раницата.
Ремъците ме дръпнаха нагоре към небето така, както става при скоковете над вода с вързано за краката въже. Внезапно рязко се отклоних надясно и започнах диво, неконтролируемо, спираловидно спускане.
Дотук с прецизността. Погледнах нагоре. Една от клетките на небесносиния ми копринен парашут се беше свила от напречния вятър. Започнах да дърпам въжетата, за да я напълня с въздух, но без успех.
Не помогна и това, че носех по себе си почти петдесет килограма оборудване, окачено на специално направената бойна жилетка и на униформата ми. При скокове и отваряне на парашута от голяма височина теглото беше проблем. Повечето от нещата, които носех, бяха смъртоносни. В кобура на бедрото ми се намираше направеният по поръчка пистолет „Берета 92-СФ“ заедно с единадесет пачки патрони — общо 165 патрона с кух връх и хидроудар, които буквално могат да откъснат човешка глава. На рамото ми висеше специално модифициран автомат „Хеклър и Кох МР5“ и 600 патрона за него в пълнители по тридесет.
Следваха другите играчки: светлинни гранати и гърмящи ленти за дезориентиране на лоши хора, стробоскопна лампа, сигнални прожектори за насочване на хеликоптери към зоната за кацане, клещи за прерязване на огради. Носех и набор миниатюрно оборудване, разработено от нас — на кръста ми беше привързан радиотелефон „Моторола“ (комплектуван с наустник и наушник, така че можехме да разговаряме и да се чуваме в движение без тайнствени нашепвания).
В горния десен джоб на жилетката имах приемник-предавател за спътникова комуникация с размерите на портативен радиотелефон. По него можех да разговарям директно с шефа си, бригаден генерал Дик Шолтс, който командваше Съвместните специални операции в оперативния център във Форт Браг, Северна Каролина. Чуваше се така ясно, сякаш се намирах в съседната стая, а не на почти две хиляди мили разстояние.
Засмях се с глас. Може би трябва да звънна на Шолтс сега:
— Хей, генерале, обаждам се във връзка с възникналото малко затруднение. Дики скоро ще стане на пихтия.
Още две клетки на парашута се събраха и той се сви надве. Добре. Значи всичко се оплеска. Няма проблем. Репетирал съм следващото действие може би осемдесет или сто пъти по време на учебните скокове. Срязах въжетата и се освободих от парашута. Отново започнах свободно падане. Бях на четиристотин и шестдесет метра и се реех във въздуха.
Пет секунди по-късно издърпах и въжето на втория парашут. Той започна да се отваря много добре, но се скъса, сгъна се на две и се сви точно като първия. Шантавото въртене в спирала започна отново.