През първите четири седмици преминах през всичко с лекота. Бях тренирал редовно в Неапол и затова ФО (физическото обучение — гимнастика и бягане) и плуването ми бяха лесни, въпреки че моряците, които бяха дошли от флотата, се скапаха още в края на първата седмица, защото не бяха във форма. Караха ни да бягаме до скапване. Всеки ден покривахме пет-шесткилометрово трасе, което включваше поредица от стари десантни катери на плажа. Прескачахме планширите — скокът беше два метра и половина, — скачахме два метра надолу, преминавахме през катерите, изкатервахме се, преминавахме над тях, слизахме долу и продължавахме.
Зад стрелбището имаше голяма пясъчна дюна, която инструкторите наричаха планината Сурибачи18. Караха ни да тичаме нагоре-надолу по дванадесет пъти. Когато валеше, трябваше да тичаме през калта. Когато беше сухо, тичахме през морето. Помните ли как изглеждаха онези олимпийски бегачи по плажа в началните кадри на „Огнени колесници“19 — чисти, бели и блестящи. Ние изобщо не приличахме на тях. Носехме зелени униформи, тежки „селски“ обувки, стоманени каски, боядисани в червено, и спасителни жилетки, напълнени с растителни влакна, които тежаха три килограма сухи и тринадесет мокри, а инструкторите винаги успяваха да ги поддържат мокри.
За чест на инструкторите трябва да кажа, че и те тичаха с нас. Повечето от тях бяха като Матусаил20 — стари типове на по тридесет и пет, четиридесет години. Спомням си един от тях, беше категория „перо“, казваше се Джон Париш. Пушеше лула, докато тичаше по плажовете или пък нагоре-надолу по планината Сурибачи. Когато изпушеше лулата си, я изсипваше и започваше да дъвче дръжката й, като никога не изоставаше. Човек започва да мрази такива хора.
Отначало нямахме подводно плуване, ако не се смята гмуркането в плиткото с плавници и очила. Свиквахме да действаме във вода, учехме методи за спасяване на удавници, за основните действия при разузнаване по плажовете и очистването им преди военно нападение. Плувахме доста. Не, това е неточно. Плувахме до съсипване. Плувахме денем и нощем, в топло и студено време без значение.
Ако човек иска да бъде водолаз десантник, той не може да проверява водата с пръстите на краката си, преди да се гмурне.
Една вечер аз и Мак бяхме на учение по нощно разузнаване. Изтърколиха ни във водата от един ДКП — Десантен кораб за превозване на персонал — в залива Чесапийк, на около хиляда метра от Литъл Крийк. Методът на десант е интересен. От страната, която не се вижда от брега, е вързана НЛМ — надуваема лодка малка. Прехвърляте се през перилата на кораба и падате в НЛМ, отскачате, гмурвате се и плувате под вода. Врагът вижда от брега нещо, приличащо на патрулен кораб, който е на почти километър от него. Водолазите, на които този сценарий е добре познат с цялата му ирония, знаят какво става.
Целта ни през онази вечер беше да разпознаем точния плаж, да проникнем в него, да го маркираме, след това да плуваме хиляда метра назад, откъдето десантният кораб щеше да ни прибере отново. (Още един интересен метод. Изплуваш на повърхността, където ще мине корабът, и чакаш. Той минава край теб с десет възела. В НЛМ седят водолази десантници, снабдени с примки — устройства, подобни на конски хамут, с помощта на които една бързодвижеща се лодка може да изтегля хора от водата. Протягаш ръка и прас — намираш се в лодката. Ако водолазът, който извършва операцията, не те харесва, може да закачи примката около врата ти вместо около ръката ти, а това причинява болка. Болка е слабо казано.)
Знаех, че Мак е кибритлия, но точно колко, разбрах едва тази нощ. Водата гъмжеше от медузи и Макдоналд закачи доста от тях на очилата си. Опарванията им го накараха да излиза на повърхността на няколко пъти. Когато стигнахме до плажа, Мак определено се чувстваше зле — по лицето и врата му се виждаха следи от опарвания.
Преди да тръгнем от плажа, извиках на един от инструкторите:
— Край! — Мак изпитваше силна болка и мислех, че се нуждаем от помощ.
— Върви на майната си, проклет поляк!
— Хайде стига. Имаш следи по цялото лице, все едно си бит с бич. Ужилен си лошо.
— Разкарай се, Марчинко!
Макдоналд се върна с олюляване във водата и отново преплувахме хиляда метра с медузите. Когато надуваемата лодка ни изтегли, той беше в леко шоково състояние. Но не се предаваше. Не спря да плува. Точно такъв инат търсеха инструкторите. Целта им беше да изградят издръжливост, сила и желание за действие в плувни двойки — най-основните „групови“ части на подводните диверсанти. Както П — подводното плуване, така и Д — диверсията, щяха да дойдат по-късно, ако успеехме да издържим първите няколко седмици.
18
Планина на остров Иво Джима, където САЩ побеждават японците през Втората световна война. — Б.пр.
20
Старозаветен родоначалник, който е живял 969 години (Битие 5:21–27) и името му е символ на дълголетие. — Б.пр.