Днес човек може да си седи в изтребител, да натисне бутон за изстрелване на ракета и да порази врага на двадесет-тридесет мили отвъд хоризонта, като наблюдава избухването на самолета на телевизионен екран точно така, както е при видеоигрите на децата ми.
И все пак след всичките глупости, компютрите и видеото, нещата се свеждаха до един основен въпрос, поставен от куршума в ръката ми. Ще може ли някой от хората ми да погледне друг човек в очите, да натисне спусъка и да го убие, без да се колебае нито за миг?
Във Виетнам бях разбрал кой може да убива в двубой и кой не. Но това беше преди двадесет години и по-малко от половината хора от групата бяха участвали в битки. Ето защо имаше само един начин да разбера кой ще натисне спусъка и кой ще се гипсира. Начинът беше да изиграя всичко и да видя кой си е свършил работата и кой не. В края на краищата войната не е Нинтендо8. Във войната не става дума за технологии или играчки. Във войната се убива.
Глава 2
Мичман Джу9 Индианеца, нашият сигналист, махна с ръка. Той беше наполовина индианец от племето якима и наполовина бруклинец. Оттук идваше и прякорът му. Обичах да се майтапя с него. Подигравах го, че е израснал с копието, с което е набождал и опушвал сьомга по течението на река Колумбия, но никога не е можел да нацели геврека на някое маце.
Взирах се в тъмното и едва го забелязвах сред зеленината, тъй като беше в шарени дрехи на тигрови линии и имаше камуфлажна боя по лицето. Но видях, като вдигна ръката си. Дланта му беше изправена. После сви юмрук. Пред нас имаше враг. Движех се бавно и с лекота. Автоматът беше в ръцете ми. Бяхме изминали около петстотин и петдесет метра и вдигахме много повече шум, отколкото ми се искаше. Ако лошите имаха постове или са разположили електронни сензори, те вече със сигурност знаеха за нас. Движехме се в голяма група, а това беше нещо, което досега не бяхме правили. Обикновено тюлените действаха на групи от седем души или взводове от четиринадесет. Честно казано, чувствах се неудобно, че трябваше да придвижвам толкова много хора, заради шума, който вдигаха. Но не можеше нищо да се направи. Все пак бях доволен, че не са ни забелязали досега.
Спрях се при Джу и клекнах до него. Той беше един от най-опитните ми хора — бивш редник, който притежаваше безгранични способности да се учи. Джу олицетворяваше бъдещето на войната със специални методи, или ВСМ на жаргона на Военноморските сили. Той беше едър, умен и прекалено красив, за да може да е полезен на себе си. Беше изобретателен и бърз, когато ставаше дума за изкуствата на смъртта.
Извадих очилата си за нощно виждане. Огледах се. Тъмнината около мен стана зелена като на осцилоскоп, листата на дърветата потъмняха на яркия фон. На около шестдесетина метра пред себе си видях ограда от вериги, висока около два метра и половина, а на върха й имаше към метър навита бодлива тел. Зад оградата се виждаха два склада, а също и три ниски сгради, които приличаха на бараки. Нямаше светлини. Още по-добре. Дворът беше разхвърлян и ни предоставяше достатъчно прикрития. Мястото изглеждаше точно както на спътниковата снимка, която носех сгъната в джоба си.
Трябваше да разбера има ли часови. Обърнах се към Джу и с жест изобразих въоръжен човек.
Той поклати отрицателно глава.
Вдигнах палец. Посочих Джу с показалец. Имитирах ножица с показалеца и средния си пръст. Направих се, че се оглеждам.
Той отново поклати глава. Трябваше да пререже оградата, да се огледа набързо, а ние да го чакаме.
Джу се плъзна напред е бавен, тренирай кроул и се изгуби в храсталака. Както повечето от моите момчета, той се чувстваше в джунглата съвсем като у дома си. Твърде млад, за да е служил във Виетнам, той се беше приспособил добре към обучението за тюлени в Панама и Флорида и се бе наложил като един от най-добрите патрулни разузнавачи на взвода.
Това, че беше мичман, нямаше никакво значение. В „ТЮЛЕН“ офицерите и хората бяха взаимозаменяеми. При нас нямаше кастова система.
Върнах се назад и направих знак на хората да залегнат. Те изчезнаха в тъмнината. Обърнах се по гръб и загледах небето, като се ослушвах. Не долових нищо. Тишината беше добре дошла. Носеха се естествените звуци на джунглата — на насекоми, птици и какво ли не още. Премазах нещо малко, крилато и остро, което беше решило да се засели в ухото ми. Секундите се точеха.
9
Игра на думи. Джо Индианеца е герой от „Том Сойер“, а Джу (Jew) означава евреин. — Б.пр.