Джу се върна.
— Няма нищо, полковник — прошепна той. — До онези бараки има втора ограда от тел. — Посочи на югозапад. — А складовете на изток са точно както на снимката. Дочух някакъв шум. Може би пият студена биричка.
Ръгнах го с лакът.
— Добре! — Извадих от джоба си една разузнавателна снимка. Махнах на ПВ и на един лейтенант, когото наричах Бузестия, защото лицето му изглеждаше съвсем като на катеричка, която крие жълъди в устата си. Тримата се надвесихме над снимката и аз я осветих с тънкото като молив фенерче с червена лупа. Показах им какво исках да свършим. Те кимнаха и вдигнаха палци.
Изобразих с ръце въртящи се колела — „Да се хващаме на работа“.
Бяхме сформирани в четири взвода, всеки по четиринадесет човека. ПВ щеше да тръгне с два от тях, да заобиколи около оградата и да я среже възможно най-близо до бараките. Щеше да поведе един от взводовете си, за да нападнат складовата зона, където вярвахме, че се намира заложникът. Другият — Бузестия — щеше да неутрализира бараките.
Аз и моят взвод трябваше да се заемем със склада, в който се намираше ядрената глава. Последният взвод, разделен на две групи по седем души в лодки, щеше да образува фланговете ни. Щяха да пречукват всеки от лошите, който попадне между нас и вратата. След оттеглянето ни те трябваше да се присъединят към взвода на Бузестия, прикривайки измъкването ни на изток към зоната за приземяване.
Поставих слушалките на главата си, като ги закрепих с леката плетена шапка. След това нагласих слушалката удобно в лявото си ухо, наместих микрофона на брадата точно под долната устна, спуснах кабела по тила, прокарах го през един процеп в ризата си и го включих в телефона. За момент натиснах бутона за излъчване и произнесох в микрофона „тц-тц“ два пъти, което на радиоезик означаваше потвърждаване. Чух, че ПВ направи същото, а след него и Бузестия, и Джу. Всички бяхме на линия, готови за тръгване. И ако лошите имаха включени скенери, ние не им бяхме предоставили много материал за сканиране. Или поне досега.
Махнах с ръка наляво, а след това надясно. Тюлените се скриха в сенките. Аз се придвижих напред по пътеката, направена от Джу, докато стигнах оградата от вериги. Намерих направения от него отвор, извадих моите резачки, разширих го леко и се промъкнах.
След като преминах на другата страна, се скрих зад някакъв храст, извадих очилата си за нощно виждане и стегнах ремъка здраво зад главата си. Не ги носех през цялото време, защото стесняват полезрението при движение. Освен това ми тежаха, но сега, когато исках да погледна в тъмната сграда, ми даваха страхотно предимство.
Огледах се. Чисто. Тръгнах напред. Автоматът лежеше в ръцете ми, докато пълзях напред, а пясъкът под мен скърцаше. Придвижвах се тихо сред дърветата, като се стараех да извлека максимална полза от естественото прикритие. Огледах периметъра. Чисто. Нищо не се виждаше. Никакви цеви, стърчащи от покривите. Никакви признаци на живот. Това ми харесваше.
На петнадесетина метра от склада преместих предпазителя на автомата надолу в положение за автоматична стрелба, приповдигнах се и полуприклекнал изтичах до шлакобетонната стена.
Сградата беше около четиридесет и пет на двадесет метра с покрив от гофрирана ламарина, който лежеше върху открити подпорни греди — в жегата на тропиците това позволяваше движение на въздуха. Предният и задният изход бяха затворени с тежки, плъзгащи се, направени от отделни парчета метални врати, които бяха широки четири метра и половина. Отстрани имаше портичка с две стъпала и навес, а зад нея — врата с прозорец, която водеше към някаква канцелария. Вътре беше светло. От двете страни на вратата имаше прозорци. На левия беше монтиран ръждив климатик, от който капеше бавно вода в една доста голяма локва. Това показваше, че климатикът е бил включен от доста време.
Проправих си път край задната стена на склада и се огледах. Беше чисто. Огледах се на 360 градуса. Нищо. Чувствах се като крадец — не, това беше по-добре от кражба. Опрял гръб до стената, бавно се добрах до голямата врата на релси. Пристъпвах по няколко сантиметра, за да не вдигам шум. На вратата имаше процеп и движейки се бавно като охлюв, се доближих и погледнах. Доколкото ми беше известно, онези вътре имаха очила за нощно виждане и не исках да ме прецакат.
Изчаках, докато очите ми привикнат със светлината. Изглеждаше спокойно. Мястото беше празно, ако изключим няколко двесталитрови варела, натрупани до стената вляво от мен, и нещо като четиритонен военен камион, паркиран близо до вратите в другия край. Около външната стена имаше строително скеле, което беше високо може би три метра и се намираше на около два метра от вентилационния отвор на покрива.