Бумеранга се стрелна край вертикалната факелна дюза към края на парапета. Вдигна поглед към основната площадка, която се намираше на около три метра над главата му и на два метра встрани. Качи се върху парапета и с атлетичното равновесие на балетист отскочи към половин метър право нагоре.
Пръстите му хванаха стоманения ръб на площадката и той започна да се набира, сякаш изпълнява последното от продължителна серия набирания. След това лявата му ръка се подхлъзна. Облечените в ръкавица пръсти загубиха сцеплението с мазната повърхност на площадката и се подхлъзнаха. Опита да се хване отново, но това не беше възможно. А носеше прекалено много оборудване, за да се изтегли с една ръка.
Гледах го как пада в пространството. Да, вертикалното разстояние от долната страна на площадката и горната част на парапета беше само към половин метър. Но човек трябваше да отчете и двата метра хоризонтално разстояние. Ако Бумеранга не се беше отметнал назад в мига, в който кацна върху парапета на факелната площадка, щеше да падне във водата на двадесет и пет метра по-долу. А с цялата тежест по себе си падането от двадесет и пет метра във водата щеше да е равносилно на падане върху шибан бетон от същата височина.
Гледах вцепенен. Това беше един от онези мигове, когато времето спира. Бумеранга висеше в пространството. Но не падаше. Вместо това извъртя тялото си на 180 градуса. След това, подобно на онези гении на цирковия трапец, с тяло, обърнато към факелната площадка, се насочи напред. Едва тогава падна. Приземи се върху краката си точно върху широкия пет сантиметра парапет. Единственият признак на усилие, който забелязах, беше напрежението по лицето му.
Устните му мръднаха. Не чух нищо, но разпознах безмълвното „Съжалявам, шефе на пичовете“.
Обърна се, прецени разстоянието още веднъж, свали ръкавиците си от „номекс“ и ги затъкна на колана си, след което скочи. Вторият отскок беше доста по-висок от първия. Дългите ръце на Бумеранга се увиха около ръба на площадката. Той се изтегли нагоре, нагоре, нагоре и накрая стисна с една ръка парапета на края на площадката. След това се люшна наляво, което му позволи да качи коляното си върху нея.
Вдигна се и се прехвърли през парапета, спусна се на колене, пропълзя под най-долната пръчка на парапета и подаде ръце. Лицето му говореше: „Хайде, шефе на пичовете — ще те хвана.“
Моето отвръщаше: „Да бе, точно така!“ Когато бях само попова лъжичка, най-гадният елемент на трасето с препятствия във военноморската база в Литъл Крийк беше поредицата от парчета от телефонни стълбове, нарязани на различни височини и забити в пясъчните дюни. Наричахме го „Мръсната дума“. Човек трябваше да скача от един стълб на друг, без да падне на пясъка. Но това беше по-лесно да се каже, отколкото да се изпълни. Защото ако успееш да скочиш на височина, хоризонталното разстояние изглеждаше прекалено голямо. Ако успееше в хоризонталния скок, вертикалният изглеждаше непосилен.
Е, сивокосите и калени във войните старшини, които първи бяха направили шибаното нещо дълго преди аз да стигна до обучението, си бяха свършили добре работата с тази „Мръсна дума“. Направили я бяха с високата цел да накарат нас, смрадливите новобранци, да разберем, че няма нищо невъзможно. Искаха да изградят физическото въплъщение на философската догма, основополагаща за ТЮЛЕНството. Тази концепция е: ако си поставиш нещо за цел и ако духът ти е дух на Воин, думата невъзможно НЕ СЪЩЕСТВУВА.
И така, ние щурмувахме „Мръсната дума“, докато не я превземем. Покорим. Разгромим. И точно както искаха старшините, ние, поповите лъжички, разбрахме накрая с победата си, че когато се изправим пред преграда, каквато и да е тя, на ВОЙНА или в живота, можехме да триумфираме като победили от чиста воля, неподправена упоритост и абсолютна решимост.
Не трябва да ви харесва, казваха ни те — трябва просто да го направите. И така, в наши дни, когато се изправя пред нещо, физическо предизвикателство, бюрократична пречка или тактическо препятствие, си спомням „Мръсната дума“ и знам дълбоко във Воинските си вътрешности, че МОГА да спечеля битката и затова НЯМА ДА СЕ ПРОВАЛЯ. НИКОГА.