Помислих си да се метна след него, защото бях чак толкова тъп. Облегнах се на облегалката, вързах се с коланите и изгледах печално въженцето, което трябваше да е вързано за „Магелана“. Погледнах Олег. Той продължаваше да спи, без да знае какво е направил, а мустакът му трепкаше на вятъра и от ъгълчето на устата му се стичаше тънка струйка слюнка. Копача, който е доста саркастичен, вдигна шибания си поглед към небето, взе батерийките в дланта си и ми ги подаде, без да каже и дума.
И не трябваше. С жестове му показах, че за мен е номер едно, което предизвика крива и злобна усмивка на бледото му като тесто ирландско лице.
А и Нод не ме накара да се почувствам по-добре, като ми каза, че оттук може би ще успеем да летим по визуални ориентири, защото курсът беше горе-долу само в западна посока. Добре де, осрал се бях и го знаех. Но нямаше какво да се прави, освен да продължим напред.
08:47. Оставаха двадесет минути. И тогава — ето го: високия Карабахски хребет, извисил се пред нас като голяма шибана стена. Тесният път, който следвахме, изчезна в един тунел. Майната ни, защото нямахме такъв лукс. Трябваше да се вдигнем на мускули по проклетия хребет метър по метър и да излезем от другия край, без да се разбием.
За който резултат нямаше гаранция, защото хеликоптерът беше в кофти форма и вибрираше лошо. Найджъл сега трябваше доста да се труди. Но го биваше, наведен над уредите и поставил плътно ръце и крака върху лостовете и педалите, а яката на руската му униформа беше мокра от пот, въпреки че температурата стигна почти до точката на замръзване.
В един миг главата му се извърна към мен, а лицето му беше разкривено от напрежението.
— Не мога да го удържам, шефе. Трябва да кацнем или ще влезем в историята.
Отговорих с абсолютно не. Не ме интересуваше дали ще кацаме аварийно на шибаното плато в Нариндзлар. Но ако кацнехме сега, никога вече нямаше да вдигнем шибаната „Лама“ във въздуха. Знаех го, знаеше го и Найджъл, въпреки че реши да пренебрегне интуицията си.
— Продължавай да караш, мамка му, Найдж.
— Слушам, шефе.
На лицето му се появи нова решимост. Както всички тюлени Найджъл знаеше, че трябва да даде резултат, когато всичко е срещу него. Както всички тюлени той знаеше, че няма друг избор, освен да ПРОДЪЛЖАВА НАПРЕД. Просто се нуждаеше от малко насърчение от някой друг в същата лодка — или хеликоптер, — в която седеше и той.
И така, с нови сили за борба започна да кара не само с уменията си, но и от ЧИСТА ВОЛЯ и ЧИСТА РЕШИМОСТ. Продължи да ни води напред, като насилваше хеликоптера да се изкачва все повече и повече, въпреки че той се разпадаше. Но това нямаше значение. Защо ли? Защото ние АТАКУВАХМЕ и щяхме да опитаме шанса си точно така. И което е по-важно, така щяхме да продължим към целта.
09:04. Скоростта на хеликоптера беше само тридесет и пет възела и падаше. Чувах как двигателят почва да се самосъсипва, докато се напъвахме нагоре по шибания хребет Карабах не повече от петдесет, четиридесет, тридесет метра над проскубаните дървета.
Не исках да се удряме в дърветата. Никак не го исках.
И тогава, и тогава, и тогава Найджъл прелетя над хребета и видяхме какво имаше зад него.
Изпитах онова, което Мойсей сигурно е изпитал, когато е погледнал към Ханаанската земя. Под нас и на запад лежеше тясна плодородна долина. Тя беше напълно чиста и зелена, не повече от километър широка и напълно скрита от външния свят.
Имах чувството, че съм на друга планета. Никакви низходящи ветрове. Никакви напречни ветрове. И пасторално блаженство: под нас мирно пасяха крави и овце. Забелязах три — не, четири малки ферми със зеленчукови градинки с размерите на пощенска марка. Сякаш бяхме минали през дупка във времето.
Тази долина я нямаше на картата. Или не на моята карта. Може би ако имахме тактическа карта за пилоти, щях да я видя. Но нашата беше най-обикновена и с прекалено голям мащаб, за да покаже това местенце.
Надникнах над рамото на Найджъл. На север едно малко езерце в североизточна/югозападна посока подхранваше няколко планински поточета, които се оттичаха югопосочно.
Продължихме нагоре по долината в продължение на три, може би четири километра. Зеленината изчезна, заменена от сиво-кафявите храсталаци на Карабах. Видях пътя, който щеше да ни закара в Нариндзлар, и го посочих на Нод, който кимна, почука Найджъл по ръката и му даде сигнал да се спусне и да следва пътя. Земята още веднъж стана неравна и запустяла. Излезли бяхме от Рая — и отново се намирахме в планините.